В Европа съществуват два вида правила: едните задължително трябва да се спазват, другите може да не се спазват. Или казано другояче: в ЕС членуват два вида държави – големи и малки. И за тези два вида важат различни правила. Тъкмо поради това Франция отново получи двугодишна отсрочка, за да се справи с трайния си бюджетен дефицит. Единствено през 2006 и 2007 година Париж временно успя да спази трипроцентното ограничение, наложено от Пакта за стабилност. Оттогава насам страната редовно прави по-големи дългове и нарушава правилата. Френското правителство ще представи до април амбициозна програма за реформи, защото иначе Брюксел може да наложи тежки глоби в размер на милиарди евро – поне такова е решението на Еврокомиисята. Но след като това предупреждение се повтаря пет години поред, почти никой вече не вярва в неговата сериозност.

Защо никой не мъмри Париж?

Отрицателните аспекти от всичко това са поне няколко. Първо, моментът е повече от неподходящ. Фалиралата Гърция току-що с всевъзможни средства беше поставена под силен натиск, за да изпълни изискванията на Брюксел – в противен случай щяха да ѝ затворят кранчето. По въпроса Еврогрупата повтаряше едно и също: правилата трябва да се спазват! Да, вярно е, че затъналата в дългове Гърция, която от доста време оцелява само благодарение на животоспасяващите финансови инжекции, а в същото време не е бутнала с пръст некадърната си администрация и безотговорната си политика, не може да се сравнява с Франция. И все пак…

Второ: Париж вече от доста години трупа нови дългове. Самó по себе си това не е някаква катастрофа. Но нека го кажем пак: този факт нарушава европейските правила. Европейската комисия търпи това положение, а нейното бездействие няма как да не остави неприятен вкус в устата. На всичкото отгоре настоящият комисар по икономическите и валутни въпроси е тъкмо французин! Пиер Московиси от самото начало са застъпва за една европейска политика, която е ориентирана повече към икономически растеж и по-малко към икономии. Със сегашните си действия той просто потвърждава позицията си. Подкрепа той получава от шефа на Еврокомисията. Жан-Клод Юнкер от една страна твърди, че големите държави в ЕС не гледат с добро око на напътствията от Брюксел. Това е вярно, но Юнкер в случая застъпва единствено позицията на реалната политика. Всъщност ЕС се базира на едно важно правило: малките и големите имат еднакви права и еднакви задължения, по въпроса не може да има две мнения. Тоест, работата на Юнкер е да предупреждава, а в случая – да смъмри Париж. На него обаче и на ум не му идва да го направи, включително и поради това, че сам смята сегашната икономическа и валутна политика на ЕС за неправилна.

Шефът на Еврокомисията иска да се наливат повече пари в икономиката, защото вярва, че тъкмо с помощта на новите инвестиции ще се преодолее конюнктурната слабост. Тоест, Юнкер и Ангела Меркел са на противоположни позиции. Още с неуспешния си опит да посредничи при решаването на спора с Гърция, председателят на Еврокомисията показа, че политически е яхнал друга вълна. Сегашното решение по дефицита на Франция е поредното предизвикателство към Берлин.

Да, икономическите експерти в ЕС наистина са разделени на два лагера. Едните смятат, че досегашният курс на икономии и реформи е единственият начин да се контролират националните бюджети и да се запази стабилността на еврото. Другите пък настояват за повече публични инвестиции, с чиято помощ държавите сами да се измъкнат от дълговата криза. Кой крив, кой прав – няма значение, важното е, че в ЕС са валидни строгите изисквания на Пакта за стабилност. Те могат да се променят, стига да има съответната политическа воля вътре в Еврогрупата. Но да се заобикалят частично и в точно определени случаи, само защото „грешник” е една от големите държави – това е грешка и несправедливост.

Реформите - единственият шанс за Оланд

Какво да кажем за самата Франция? Съседката на Германия сякаш е имунизирана срещу всякакви реформи, а най-шокиращото е, че това важи за всички партии в страната. Обясненията и оправданията, които чуваме както от Саркози, така и от Оланд, идват от една и съща песнопойка и гласят: „Икономическият растеж е слаб, не бива да го задушаваме, имаме нужда от повече време за реформи…”. След което не се прави нищо. Когато бяха на власт в Елисейския дворец, консерваторите се опитаха малко да стегнат прекалено щедрата социална система и да въведат по-гъвкави правила на трудовия пазар, но накрая клекнаха пред изблика на народния гняв. А Франсоа Оланд почти беше демонтиран от лявото крило на своята партия, когато предприе някакви първи крачки към реформи.

Франция се самозадушава в гъстата плетеница от свръхрегулации и идеологически битки, които блокират всеки опит за разумен компромис отвъд партийните граници. Всъщност мнозинството французи искат реформи, а недоволството ги хвърля право в прегръдката Марин Льо Пен и нейните десни популисти. За Франсоа Оланд остава един-единствен шанс: наистина да представи план за реформите, които иска от него ЕС и да се опита с цената на всичко да го прокара през парламента. Това ще бъде решителното изпитание за неговото президентство и за курса на Европа.