СДС се опита да вкара Бойко Борисов в дясното политическо пространство. Това бе една от основните причини президентската кандидатура на Неделчо Беронов да срещне толкова трудности. Опитът почти успя. В публичното пространство се оформи впечатлението, че Борисов има доброто желание да си сътрудничи с десните партии, но заради егоизма на Иван Костов това не може да стане сега. Така в опростен вид звучат нещата. Така звучаха и през 2001 г., когато СДС се разцепи в отношението си към Симеон ІІ. Тогава мнозина смятаха, че Симеон ще потърси СДС, за да управляват заедно и ще се опре на демократичната традиция в най-новата българска история. Бившият монарх направи точно обратното – реабилитира хора от Държавна сигурност във властта, вкара в правителството си висши номенклатурни кадри на БСП, а днес официално управлява с бившите комунисти. Гледайки Бойко Борисов, трябва да мислим за Симеон. Бодигардът повтаря дословно стъпките на своя господар. Създаде нещо като партия, нещо като движение, без да става официален лидер. Обикаля из страната без да има легитимна политическа позиция, а единствената идеология, която неговите поддръжници изповядват, е харизмата на лидера, т.е. на Бойко Борисов. Друг е въпросът, че той може да има харизма само тук, на Балканите. Неговият образ се движи между българската мутра от средата на 90-те и югославските паравоенни типажи от времето на войната. Чух, че следващата седмица кметът официално ще посрещне Цеца Величкович, вдовицата на главореза Аркан, която ще пее на български стадион. Предполагам, че ще го напълни. Но да се върнем на политическия образ на Борисов. Неговото движение е политическа пирамида – без идеология, без ясна програма, без никаква структура. То се създава с една-единствена цел – спечелване на власт в максимално кратки срокове. Бойко Борисов не е по-малък популист от Симеон Сакскобургготски и „Герб” няма да има по-дълготраен живот от този на НДСВ. Работата е там, че мнозинството от българските избиратели са готови да бъдат лъгани повече от един, два, три или колкото си искате пъти. Бойкоборисовци ще има, докато има едно голямо мнозинство от българи, които не желаят да вземат живота си в свои ръце, които чакат някой да ги оправи, чийто идеал за успех е мутрата, а стил на живот – описания в чалгата.

Феномени като Бойко Борисов показват колко инфантилно все пак е българското общество и ако можем да се отнесем с известно разбиране към избирателите, то не можем да не отбележим основната вина на така наречения „елит”. В него включвам медиите, политиците, интелектуалците, въобще хората, които определят общественото мнение. По-голямата част от тях самите се възхищават на Бойко Борисов и искат да приличат на него. Какво остава за другите. Увлечението и модата по Бойко Борисов ще отминат с времето. Такава беше съдбата на Жорж Ганчев, на Симеон и на други не чак толкова яки популисти. Въпросът е защо винаги трябва да чакаме нещо от този род да премине с времето, а не можем да съберем сили, за да произведем разумен и нормален политически проект.