Преди няколко дни бях поканен в Комисията по образованието в Народното събрание. Тъй като подкрепям протестите, си казах - та това ще е проява на най-смешен колаборационизъм! Дано не се приеме моето отиване в парламента като проституция - казах си и се запътих натам.

Защото ме бяха поканили майки. Майките на деца със специални потребности - аутизъм и други подобни проблеми. Бях лекар навремето и затова тия неща ме интересуват. Помагам колкото мога.

Затова не смятах, че отиването в парламента щеше да бъде проституция - щом трябваше да се работи за кауза. Но не бях сигурен, че моето отиване ще има някакъв ефект. Дамите, които ме помолиха да отида там, ми обясниха, че от четири години подготвят (с помощта на десетки неправителствени организации и куп независими експерти) проект за нов закон за образованието. И изведнъж се оказва, че нещо няма да се получи с цялата тая работа - законът няма да се приеме.

Погледнах дамите - майки на деца с аутизъм - и ги попитах: Вие сигурни ли сте, че това е важно за вашите дечица? Сигурни ли сте, че е правилно и ще им помогне? И те казаха: Да!

Сивкаво, досадно и свръхоплетено

И аз отидох в тая проклета комисия. Изпитвах малко срам, повече тревожност, неудобство, едно такова неуютно и треперливо чувство. Едновременно скучно, тъпо и напрегнато. Парламент, Бога ми.

Седнах в залата на комисията и комисията започна работата си. Винаги съм смятал, че в образованието е спасението на една нация. Но не съм виждал никакво спасение в комисии от сивкави и изпълнени с болезнена досада хора. Виждал съм спасението в даскали като Ботьо Петков, Христо Ботев, Петко Славейков и моя даскал по литература Шейтанов, който ни замеряше с тебешири, но нямаше нито миг досада в часовете му.

Седях и се чудех какво да правя. Депутатите от комисията бърбореха нещо и това нещо беше такова, че аз не разбирах и половината от казаното, а останалата част ме караше да се чувствам виновен - виновен, задето съм толкова безчувствен и незаинтересован. Но от време на време се опомнях и си казвах: Все пак аз обичам образованите хора. Обичам образованието. Обичам просветените и умните. Но тук... Тук, Бога ми… за това ли става въпрос? За нещо, което ще доведе до създаване на нови умни и образовани хора ли става въпрос? Или за някакви дяволски, свръхоплетени и неясни административно-политически кълчища? Седях и се чудех какво да правя. Все пак бях поканен като гост. Може би майките на децата-аутисти бяха преценили, че имам някакъв авторитет. И присъствието ми ще накара депутатите от комисията да се стегнат и да приемат закона, който тези майки толкова дълго време са подготвяли.

И Бог вижда, и децата виждат

Не ми се вярваше. Защото знаех, че мога да имам някакъв - дори и блед авторитет - само пред хора, които четат книги. А депутатите не ми приличаха на хора, които четат книги. Те повече ми приличаха на хора, които са намерили чудесно оправдание за това, че не четат книги. Оправданието, че са ужасно заети с депутатството си. Даже бях чувал не един депутат да казва: Ама Господи! Какви книги? Та ние сме толкова заети!

Исках да свърша нещо полезно за майките и техните дечица. Но не разбирах нищо от това, което се говори. А и да разберях, то щеше да ме омерзи - сигурен бях. С крайната си дребнавост и относителност, с буквоедщината си и вторачването в ненужните детайли.

Накрая - измъчен от това положение - на седящ и слушащ празни приказки, при които едните нападаха вяло и безжизнено другите, не издържах, отидох при един микрофон и заговорих. Единственото смислено нещо, което ми дойде в главата, беше следното: Вижте какво! Замислете се много внимателно! Направете си самоанализ! Са-мо-ана-лиз! И ако се окаже, че мотивите ви да не приемате този нов закон или да се бавите, ако мотивите ви при правенето на каквото и да било тук в тая комисия са от партийно и политическо естество, просто веднага се поправете!

Чувате ли? Ако разни дребни, дяволски и партийни мотиви ви водят при работата ви тук - тежко ви! Защото Бог ви вижда! Бог и децата, които - ако не знаете - стоят от дясната страна на Бог! Това ясно ли ви е? При работата си тук трябва да имате страх от Бога. И отговорност пред децата.

Така казах и станах. Един-двама от гостите изръкопляскаха. Но не и някой от депутатите. След това си тръгнах. Навън беше по-добре.

Автор: К. Терзийски; Редактор: Б. Михайлова