Деца-агенти на комунистическата тайна полиция: досега рядко е ставало дума за тях. От днешна гледна точка те са вършели нещо грозно и лошо. И навярно са съсипали не една и две съдби наоколо си. Но какво ли са разбирали тогава 14-15-годишните юноши и девойки, които често пъти попадали в ръцете на Щази или направо от сирашкия дом, или пък с одобрението на собствените им родители? Повечето от тях тогава живеят в един ужасяващ и уродлив свят, който или трябва да приемат за нормален, или да отрекат. За отричане обаче нямат психическата сила.

Ангела Марквард е едно от тези деца. Малко след падането на Берлинската стена тя бурно се втурна в германската политика - млада пънкарка с пъстри коси и обици по лицето, ангажирана левичарка. Стигна до Бундестага, после обаче излезе досието ѝ като доносничка на Щази, а политическата ѝ кариера бързо приключи.

Мама, татко и Щази

Днес Ангела Марквард се опитва да се пребори с призраците от миналото си. В книгата си „Татко, мама, Щази” тя разказва с безпощадна откровеност за побоищата и изнасилванията от детството си, за налудничавия свят на комунистическата тайна полиция, в който е родена и отраснала. Разказва за разбитата си съдба.

По повод книгата на Ангела Марквард писателката Инес Гайпел припомня за друго някогашно дете-агент на Щази - момиче на име Хана:

„Изреченията ѝ излизат на тласъци, умоляващо. Разказва ми за Дрезден, за своите дядо и баба комунисти, които я отгледали, след като осиротяла. За интерната в Берлин, където постъпила на 14 години, и за чичо си, офицер от Щази, който я принудил да доносничи. Била само на 15, когато с нея се захванал офицер на име Роберт. На всеки две седмици я качвал на бежова лада и я откарвал във вила извън града, където прекарвали по 2-3 часа. Винаги ѝ носел по нещо: кафе, някоя кутия цигари марка „Дует”, шоколадови бонбони, бутилка отвратително бяло вино. В името на „великото дело, на родината, на мира и на органите” тя трябвало в подробности да му разказва какво се случва в интерната, а през това време той непрекъснато я опипвал под блузката. В своя доклад за Щази мъжът на име Роберт пише: „Атмосферата на разговора беше разведрявана с помощта на кафе и бисквити”. С Хана се занимавали цели шестима офицери от Щази, а в профила ѝ пише, че е необходимо „изграждане на усет за поверителност и умение да се прикрива”, че момичето трябва да бъде „услужливо, контактно и бързо да се пригажда”.

В случая с Хана мъжете се казват Роберт, Щефан, Паул, Хелмут, Ханс. При Ангела Марквард те се казват Йорг, Егберт, Виланд, Томас, Фалко, Михаел. Единият е подполковник, вторият - майор, третият - капитан. Също както Хана, и Ангела попада в ръцете на Щази благодарение на най-близък човек. Лично майка ѝ я дава на „чекистите”, на всесилния държавен орган, който позволява на своите служители-мъже да развихрят перверзното си въображение. Също както в случая с Хана, и детето-доносник Ангела бива подлагано не само на политически перверзии. През цялото време я обработват и чрез психическо и сексуално насилие”, разказва Инес Гайпел.

Ангела Марквард е родена през 1971 година и израства в истинска Щази-династия. Дядото, майката, вторият баща, техните приятели - всички работят за тайните служби, припомня Инес Гайпел и описва една шизофренична действителност: „Тайната полиция е всекидневие и нормалност, малкото момиче ѝ вари кафе и си играе с нея на пода. Неволите на Ангела започват, когато е на 9 години. Първо баща ѝ я тормози и бие по най-брутален начин. После идва вторият татко, един душевно опустошен сътрудник на Щази, който за пръв път я изнасилва на 14-годишна възраст. Майка ѝ, учителка и сътрудничка на Щази с псевдоним „Барбара”, не само хвърля дъщеря си в прегръдките на тайната полиция, но и през цялото време е свидетел на тормоза над нея. В сянката на двамата си съпрузи-насилници, майката си изгражда собствена цинична ценностна система. А детето, попаднало в тази пустиня от безотрадност и жестокост - какво може да направи то? Само едно: да приеме, че цялата лудост наоколо всъщност е нещо съвсем нормално. И да се опита да я забрави, живеейки с нея.

Страх, отвращение и самоомраза

„Вината се лута някъде вътре в мен и не ще да си отиде”, казва другото някогашно дете-агент Хана. След 1989 година тя се крие, страх я е от Роберт и другите мъже от Щази. Смазана е от паниката, отвращението и самоомразата, опитва какви ли не терапии, но нищо не помага. „Те просто ме съсипаха, почти беззвучно казва Хана. Онази Хана от моята младост, която беше най-будната, най-нахаканата, най-въодушевената, най-отворената. Хана с чипото носле, която можеше винаги да те разсмее”, с много болка си спомня Инес Гайпел. А финалното ѝ обобщение звучи повече от потискащо:

„Хиляди съсипани деца като призраци блуждаят в паноптикума на Щази. Как не се е намерил поне един човек, който да прояви човещина към тях? Поне един роднина да каже „не”, поне един съсед, който да се загрижи, поне един чичо, който да ги отърве. Тези деца са вегетирали в зандана на своите Щази-семейства като в някаква крипта. А опустошените им души сякаш са чертани с един и същи шаблон.”

Днес децата-агенти на Щази са вече възрастни хора, които са принудени да живеят с травмата. Но и с вината си.