Винаги съм харесвал хората, които не живеят в блато. Имам предвид не древните славяни из блатата на Мазовия, а друго. Винаги съм харесвал хората, които не затъват в блатото на всекидневието и средата си. Хората, които не пускат шкембе на душите си. Харесвал съм хората, които - като сьомги под леда - пъргаво преминават от поток в поток, гъвкаво и бързо променят живота си и опитват разни неща! И живеят все в нови среди, в богати на кислород води. А когато им додее в някоя среда, когато водите покрай тях се заблатят – напускат ги и отиват там, където се диша волно. Пъргавите и променливи хора обичам аз.

Харесвам хора, опитали много неща. Вкусили различни житейски каши и сосове, образно казано. Хора, които са опитали сладостта на бедността и горчилката на богатството. Хора, които са виждали и изгряването на слънцето край брега на Британски Хондурас, и залеза на луната в дебрите на Съветски Сахалин. Харесвам тия, които са били и докери, и професори по биофизика. Човек трябва да види всичко (или поне много), за да знае кое е доброто и да се задържи за него. На тези хора душите им работят, и от тях се чува звънтене.

Онези другите, които търсят лесното и сладката леност в непроменянето на житейския път – у тях има нещо тягостно. Все едно виждаш сом в подмол. Мрачен сом в мрачен подмол. Все едно виждаш катедрата по Научен комунизъм към Лесотехническия институт през 1976-та година. Доволно пъшкане от неподвижна леност и тъпоумие се чуват от там.

Хора на изкуството и толкова!

В частност аз не харесвам хора на изкуството, които са просто хора на изкуството. И цял живот са хора на изкуството и нищо друго никога не са били и не ще и бъдат. Родили са се в подходящо семейство. Обикновено – семейство на изкуството: сред татко на изкуството с лула и мама на изкуството с брада. При това – в дом на Солунска, над Писателския съюз. После станали бебета на изкуството, немного след това – дечурлига на изкуството, играещи си в специален двор със специални пръчки на изкуството. А навремето – и под ръководството на другарката Людмила Живкова – с африканчета, специално доведени за тях. За да станат най-накрая едни такива Истински-хора-на-изкуството. И да се забият дълбоко-дълбоко - като трески в длан - в едни такива специални артистични среди. И там да общуват с други подобни на тях хора на изкуството, ломотейки на някакъв специфичен артистичен език. А когато видят някакви други хора, да бърчат носове и да кихат, защото обикновено са силно алергични към всичко, що не е специално създадено за хора на изкуството.

За тях, дори в днешна България – повярвайте ми – тук, където няма нищо освен смет на купища и чалга клубове, все още се намират специални комитети, институти и катедри. Така си е, в стара къща даже и в беднотията за мишоците винаги се намират лакомства и препитание.

Не обичам особено брашнените мишоци аз. Тия, които цял живот шават из някой чувал и доизблизват остатъците мливо от дъното. Както казах, предпочитам пъргавите и смели сьомги под леда. Някой прост човек ще се изсмее и ще каже: Ха, че нали и те идват след това на моята маса с картофи соте и малко лимонче! Но аз на този няма и да обърна внимание. Човекът на изкуството има две достойнства – смелостта и свободата. А също: хубаво е да познава и тоя глупак – Живота, като си помисли човек. А Живот се опознава с плуване в него, не с киснене.

И ето, след като поговорих за плуването и кисненето, нека дам и един пример: Самюъл Морз. Това – да, да, да! – това е самият създател на морзовата азбука, американският изобретател Морз. Че какъв човек на изкуството, по дяволите?! – ще кажете вие.

Точките и тиретата по кабела

Самюъл Финли Бриз Морз е американски художник и създател на морзовата азбука. Като дете расте в добро семейство. Пуританско. Дали е добро по нашите съвременни представи – това е съвсем друг въпрос. В пуританските семейства едва ли много се е говорело за правата на детето, за равноправието на жените и за правото на избор. Свободата не е била икона, на която да се кланяш. Към нея по-скоро се отнасяли както в семейството на чорбаджи Марко: като към прищявка на младежите, която се лекува с хубав бой или лишаване от закуска (наследство). Да, животът на младия човек малко приличал на разходка на кученце с много къс повод. Поне така си го представям. А малкият Морз не е искал да стане като баща си – проповедник. Нито военен, нито съдия. Той поискал да стане художник! И интересно – никой не се възпротивил на тази му мечта. Така Самюъл заминава за Европа и учи живопис. Печели овации и награда за голямата си картина Смъртта на Херкулес. А когато се завръща, с изненада забелязва, че в Америка по живописта никой не припада. Хората са заети предимно с портрети. На американски президенти върху малки зелени хартийки. И Самюъл рисува портрети, прави и други неща. Примерно – създава Американската академия по живопис. Но ето, тук се проявява неговият не-блатен дух. Той е американец все пак. А американците не обичат (или поне не са обичали) затъването в бавни води. Та живеейки своя муден и неуспешен живот на художник, на Самюъл в един миг му кипва.

Той иска да създаде нещо ново! При пътуването си из Европа се е запознал с Луи Дагер – един друг художник. Който експериментирал запечатването на образи със сребърен бромид – дагеротипия, сещате ли се? Тъкмо Дагер го вдъхновил на тема електричество. И разпространяване на информация. Морз зарязва рисуването и се хвърля да плува в живота. През 1836 представя пред публика своята азбука от точки и тирета, предавани по електрически кабел. А през 1844 от Вашингтон до Балтимор е изпратено първото морзово съобщение: „Ето какво стори Бог!”

Бог да пази живите и движещи се хора на тоя свят. И другите, естествено.

Автор: К. Терзийски/Редактор: А. Андреев