Пианистът излиза на сцената с леко нехайна походка. Нахлупил е бомбе, което почти закрива очите му. Изглежда малко странно на фона на строгия и дистанциран класицизъм, в който е издържана вътрешната архитектура на берлинския Концертхаус - всичко внушава достолепие, така както се очаква от една от най-реномираните сцени в германската столица. Само за час достолепието е разбито на пух и прах, а публиката потропва по лъскавия паркет и се поклаща, следвайки синкопите. И как да не го направи – на пианото е световно известният джазмен Милчо Левиев в компанията на младия Александър Владигеров, който се забавлява, посягайки ту към тромпета, ту към флигорната, а на моменти и към двете заедно.

Онова опасно време

Една от джаз-композициите на Милчо Левиев, изпълнени от него в Берлин, бе посветена на баща му. "Той смени името си от Леви на Левиев, покръсти се, а после покръсти мен и брат ми, защото онова време беше опасно”, разказа 76-годишният пианист от еврейски произход, преди музиката му да накара публиката да усети сътресенията на онова време, в което и в България се приемат антиеврейски закони.

Преди 70 години част от българското общество намира сили да спаси "своите евреи” от германските концентрационни лагери. И това бе поводът за концерта в Берлин, организиран от българското посолство. В словото си посланик Ради Найденов все пак не забрави да припомни за другите - неспасените евреи от Македония и беломорска Тракия. Публичното изговаряне на този факт е един от малкото смислени резултати на водената в България ожесточена дискусия, в която мнозина се опитват да намерят удобен за националното им самочувствие отговор на въпроса: "Може ли с едната ръка да спасяваш, а с другата да даваш път на влаковите композиции, отвели хиляди души към смъртта?”.

Панчо Владигеров и полъхът на модерното

В берлинския Концертхаус германо-българската публика имаше повод да си зададе друг въпрос: "Какво би представлявала българската музика без Панчо Владигеров?” Две от произведенията му прозвучаха по време на концерта в германската столица, изпълнени от ученика му - Милчо Левиев и внука му – Александър Владигеров. Написани са през 20-те годни за постановки на Макс Райнхард, основател на модерния режисьорски театър в Германия и една от най-значимите личности в историята на съвременната немскоезична култура.

Владигеров и Райнхард работят заедно години наред. Към авангардните постановки на Райнхард в Берлин Владигеров пише пиеси, в които съчетава класиката и джаза. По същото време Гершуин прави точно това в Америка”, казва Милчо Левиев без фалшива гордост от постиженията на учителя си. През 1932-ра година Владигеров напуска Берлин заради нацистките изтъпления срещу евреите, връщайки се обратно в България. "Ако беше последвал Макс Райнхард, който го кани да заминат заедно за Америка, сега Панчо Владигеров щяха да го знаят в цял свят, а не само малцина в Европа”, убеден е Милчо Левиев.

Панчо Владигеров остава в България в онези години, в които репресиите срещу евреите стават част от официалната политика на страната. Също като семейството на Милчо Левиев. Те остават и оцеляват. "Нямаше да съм тук на този концерт, ако българските евреи не бяха спасени. Щях да съм отдавна на оня свят като беломорските евреи, които минаха през България и загинаха”, казва Милчо Левиев.

Автор: М. Липчева-Вайс; Редактор: Б. Михайлова