Той е самомнителен, обича реда, мъчат го завист и страх за собствената сигурност – думата е за еснафа. Че този съвсем не рядък човешки екземпляр не само обладава подобни качества, а и упражнява с тях определена власт, за това разказва едно любопитно издание. “Диктатурата на еснафа”, така е озаглавена книгата на Йошка Пинчовиус – етнолог и историк, писател в пенсионна възраст и автор на няколко книги. “Диктатурата на еснафа” не е, както можем да помислим, злобен трактат срещу филистерския нрав, а добре написана, подплатена с щателни проучвания, занимателна и убедителна творба. Тъй убедителна, че иначе неприятният еснаф става едва ли не симпатичен на читателя.

По аутобана на живота се движи практичен автомобил средна класа. Шофьорът старателно съблюдава правилата, не превишава скорост, но види ли някой да профучава прокрай него с непозволена скорост, тутакси натиска клаксона. Така де, не стига, че въпросният тип кара скъпа лимузина, ами на всичко отгоре върши и нарушения! Животът не е авантюра, животът е плавен, праволинеен поток и неговият ред не бива да се смущава.

Нормите са добродетелите на еснафа

редът, чистотата, както и онзи стремеж към материална сигурност, който мотивира неговата нерядко мъчителна амбиция на всяка цена да постигне такава сигурност. Само че стремлението твърде скоро надхвърля границите, защото еснафът се ръководи от недоброжелателство и горко оногова, който не спазва нормите на поведение и нарушава повелите на приспособяването, правещи завистта излишна.

Досадно-заядливото създание, наречено еснаф, лесно може да се направи на пух и прах. С ядно остроумие да се заклейми като парвеню, чието чувство за ред е всъщност зле прикрита завист към онези, които се числят към по-заможната прослойка и се перчат, като не зачитат реда и правилата. Еснафът може да бъде представен дори като същество, чието усърдие в действителност е само злост, омраза към преуспялите в живота. Йошка Пинчовиус се отнася обаче много сериозно към обекта на своите наблюдения. Не бърза да му се присмее, търпеливо и внимателно обглежда

преображенията на еснафа в германската история

Еснафът обитава тази история във всички епохи – той е безвременен, няма възраст и няма пол, сменя лицата и одеждите си, затова пък остава винаги верен на себе си.

Рождението му датира от епохата на късното Средновековие – тогава е преоблечен като защитник на интересите на цеха или еснафа /оттам и името му/; брани ги от конкуренцията и “пиратските” продукти на непринадлежащи към цеха, като от чума се бои от изобретателността и неприспособленството. Пък и от това да не би някой да изпъква над другите.

По-късно го срещаме като поборник на Френската революция, която обещава равенство и братство, та става особено близка на влечението му към унификация. Изплашен от собствения си треперлив кураж, впоследствие той се оттегля по-далеч от барикадите – укрива се в чиновничеството, защото и без друго думата “свобода” панически го плаши. Но пък е много схватлив по отношение на идеологиите, нищо чудно че известно време залита по колониализма.

Еснафът е

противоречиво същество

По тази причина не се заплесва твърде дълго по колониалните авантюри. Нищо не го блазни повече от реда, чистотата и сигурната заплата, тъй че подкрепя всичко и всички обществени промени, които обещават да ги донесат. И нищо не разпалва тъй силно предприемаческия му дух, както постоянният стремеж чрез усърдие и начетеност да осигури на децата си по-добър живот в по-горна социална прослойка. Този стремеж го въвлича в просветителските движения на 16-то и 17-то столетие, в демократичните бунтове на 19-то. Само че метне ли се в ламтежите си на фатален исторически кон, поведе ли се по погрешен идеолог и погрешен господар, еснафът не поема вина за разразилата се катастрофа.

При националсоциализма той е

“подведеният невинен”

- това лице пък възприема, след като впоследствие става ясно, че националсоциализмът е бил ужасно лошо нещо. А иначе, точно по времето на Третия райх еснафът направо се развихря в чувството си за ред, фюрерът е неговият месия и точно той отприщва болезнените му амбиции и най-ниски истинкти.

Националсоциалистическата държава знае как да възнаграждава еснафската среда за верността й към нея, а най-голямата награда е това, че издига примитивния еснафски свят в обществена норма. Поощрява завистта, зложелателството, доноса; хвали патриотарството и отхвърля различието, подклажда ксенофобията и повсеместното шпиониране.

Превъплъщението си в крепящ диктатурата верноподаник, доносчик, а доста често и “таен агент” еснафът повтаря в бившата ГДР. Какво е правил по същото време в съседната, друга германска държава, за това авторът не отваря дума. Жалко всъщност, защото пропуска любопитните форми на миграция и мутации на еснафа в демократичното поствоенно общество. Никак не е изключено, еснафът да е битувал и в него, преоблечен било като реформатор, било като неотстъпчив либерал, било като войнстващ миротворец или обикновен консуматор на “икономическото чудо”. Този пропуск следва да отдадем, може би, на факта, че Йошка Пинчовиус е добросъвестен изследовател и за да обхване обективно своя обект, не иска да се числи към ничия гилдия, към ничий еснаф. Не взема, с други думи, страна, не раздава присъди – просто загърбва “парадния” и отваря “задния двор” на историята, като грижливо проучва поведението и проявите на своя герой или по-точно анти-герой в нея. Тъкмо поради този подход еснафът може да ни се стори познат, а и не във всичко несимпатичен. Черти от нрава му се прокрадват, вероятно, у всекиго от нас. Но пък познанството с него е и шанс навреме да се отървем от диктатурата му.