Разкритията на Едуард Сноудън и Брадли Манинг, дейността на американската АНС, зачестилите шпионски скандали между Москва и Вашингтон, руските операции в Крим и Украйна, както и последните публикации за усилен руски шпионаж в Германия – всичко това връща шпионите в полезрението на обществото. Двуполюсната политическа архитектура на света изчезна, но тайните служби си намериха нови оперативни полета: борбата срещу тероризма, срещу международната престъпност или срещу индустриалния шпионаж, например. Днес много се спори какво и как точно трябва да правят „службите” в тези нови територии и дали пък тяхната борба не е просто за самооцеляване. В демократичните общества се води и друг важен дебат: съвместим ли е изобщо шпионажът с идеята за правова държава, с неприкосновеността на комуникациите, със закрилата на личните данни? Ето две доста различни гледни точки.

Шпионажът стана излишен

В „Таймс Литерари Саплъмънт” Едуард Н. Лютуак между другото пише: „Колапсът на Съветската империя внезапно лиши АНС от „бизнеса” ѝ с Варшавския договор. Българските, чешките, източногерманските, унгарските, полските и румънските правителства и военни комуникации вече не бяха интересни. Нямаше нужда да се следят радарите и другите електронни съоръжения на тези страни. Това направи излишни и хиляди лингвисти, анализатори и администратори в областта на шпионажа. Така терористичната заплаха се превърна в спасителен пояс за шпионите. Съвсем естествено е желанието на тайните служби да оправдаят своето съществуване и капацитетите си, останали от Студената война. Че да искат и още. Тъкмо това прави всяка бюрокрация: когато може, расте докъдето може. Колкото до малцината оперативни агенти „на терен” – и те не са кой знае колко „оперативни”, независимо от огромните усилия на ръководството на ЦРУ да ги представи в героична светлина. На фона на насилията в Ирак и в Афганистан, на фона на глобалната битка срещу тероризма - как да си обясним факта, че работата на един служител на Дирекция „Операции” на ЦРУ е около сто пъти по-безопасна в сравнение с тази на един рибар или дървосекач?”

От шпионите има полза

Гледната точка на "полезността" застъпва пък Ханес Щайн в „Ди Велт”: „Казват, че шпионажът и проституцията са най-старите професии в света. В книгата „Изкуството на войната”, написана от китайския военноначалник Сун Дзъ още през VI-ти век преди Христа, четем, че по време на война шпионските операции са от решаващо значение, защото армиите разчитат на тях, за да избират посоката на придвижването си.

Според Сун Дзъ, шпионите извършват атентати, с тяхна помощ се превземат градове и се разбиват противникови армии. Те набавят имената на противниковите коменданти, адютанти, дори на пазачите на градските порти. И пак те помагат за извършването на заблуждаващи маневри, които са едно от най-важните неща по време на война.

Дали тези размишления отпреди хиляди години са валидни и днес? И най-вече: важат ли те в днешните западни, просветени, либерални демокрации? Дали няма да паднем до равнището на враговете на свободата, ако се занимаваме с шпионаж? Ако четем чужда електронна поща, ако подслушваме телефонни разговори, ако изпращаме агенти, които (това е само фантазия) убиват ирански ядрени експерти, подкупват информатори или шантажират опасни политици, криещи дребни, мръснички тайни?

Спомняте ли си за онзи протокомпютър, с чиято помощ британските тайни служби успяха да разшифроват кодовете на германската машина „Енигма” през Втората световна война? Така за пръв път стана възможно да се локализират подводниците на Хитлер, а според специалистите това е съкратило войната с около две години и е опазило от смърт хиляди хора, включително и германци. Ще кажете, че онова е било война срещу престъпния нацистки режим. Но нима днес не съществуват други опасности? Нима не е дълг на всяко демократично избрано правителство да опазва основното човешко право на своите граждани – правото на живот?

Защо трябва да съдим американските власти, че събират така наречените „мета-данни” за телефонна и електронна комуникация, тоест – че проверяват кой от САЩ с кого по света разменя информация? Ако моят съсед, да речем, непрекъснато си пише мейли с шейх Назрала, шефа на Хисбола – нима това е само частна работа? Разбира се, ако властите четат тези мейли без съответното съдебно решение – това ще бъде скандал и правонарушение. Защото Четвъртата поправка на американската конституция го забранява. Но тази поправка не важи отвъд границите на САЩ, тоест – задграничният шпионаж по принцип е допустим.”