„Борис е бил герой. Той е блокирал напълно Айхман и е защитавал българските евреи“. Тези думи са произнесени през 1961 година от главния израелски обвинител Яков Бар-Ор на процеса в Ерусалим срещу Адолф Айхман, един от главните организатори на Холокоста. По време на процеса е събран огромен доказателствен материал за ролята на цар Борис Трети в най-ужасното престъпление през Втората световна война. Заради спасяването на българските евреи, на 18 май 1994 година еврейските организации в САЩ посмъртно удостояват Борис Трети с наградата „Морален държавник".

По време на войната България е съюзник на нацистка Германия. Но Борис не само запазва дипломатическите отношения с Москва, а и не изпраща нито един български войник на Източния фронт и дори категорично забранява на младежи-бранници да се включват като доброволци във войната против болшевишка Русия. Неслучайно и до ден-днешен оценките за живота и делото на последния монарх, управлявал самостоятелно България, често пъти са доста противоречиви.

"Равнозначно на мъдрост"

Според историка Андрей Пантев, няма никакво съмнение, че Борис Трети е бил популярен сред народа. „Той е бил силно впечатлен от съдбата на баща си цар Фердинанд. Ето защо в много отношения се е стремял да не стига до крайностите, които доведоха до абдикацията на Фердинанд. Така например монархът не допуска фашизоидни или екстремистки елементи като Ванче Михайлов да заемат постове във властта", обяснява Пантев. Според него бедата е, че събитията и личностите от онзи период често пъти се гледат като черно-бял филм. „За един държавник от ранга на цар Борис Трети не може да се говори, че е само велик или че е само негодник", казва историкът. По неговите думи, през Втората световна война на Борис му се е наложило да присъедини България към Тристранния пакт, защото си е дал сметка, че Германия неизбежно ще окупира Балканите.

Пантев твърди и друго: популярността на цар Борис Трети се дължи в голяма степен на факта, че той се е съобразявал с живота на обикновените хора. Царят прозорливо е уловил обществените настроения срещу предаването на българските евреи и с риск да пострада от гнева на Хитлер е спрял изпълнението на позорната сделка „Белев-Данекер". „Във всичко е проявявал умереност, което в тогавашните условия е било равнозначно на мъдрост", обобщава Пантев.

"Трагедията на българския монарх"

Философът Калин Янакиев припомня на свой ред, че цар Борис се е възползвал от антидемократичния преврат през 1934 година, за да укрепи властта си. Според Янакиев, действията на Борис са предопределени от местоположението на неговото царство. „Тази част от Европа винаги е имала нещастието да се превръща в жертвоприношение след всеки голям конфликт. България не изпрати войски на Източния фронт, но това не я спаси от агресията на болшевишка Русия. В този смисъл способността на цар Борис Трети да лавира между Германия и нейните противници не бива да се преувеличава. Съдбата на България като жертва на съветската експанзия е била предопределена. Трагедията на българския монарх е липсата на избор, който да промени хода на историята в благоприятна за България посока", смята Янакиев. Според него епохата на Борис Трети странно наподобява на т.нар. „нелиберална демокрация", прокламирана понастоящем от унгарския премиер Виктор Орбан. И все пак царуването на Борис не е автократично, а още по-малко пък е диктатура, уточнява историкът Андрей Пантев.

Двамата професори са единодушни, че след Първата световна война българската икономика постига големи успехи. Първоначално страната е стопански съсипана, дала е 150 хиляди жертви и е изгубила сериозни територии. Освен всичко друго, България трябва да изплаща огромни репарации на победителите и да изхранва 300 хиляди бежанци, прокудени от Македония, Тракия и Добруджа. По време на 25-годишното управление на Борис Трети брутният вътрешен продукт на предимно земеделската дотогава страна нараства повече от два пъти и достига приблизително 25 милиарда долара - приравнено към покупателната сила на долара през 1990 година. По време на Втората световна война производството се задържа на  предвоенните равнища, а външнотърговският баланс остава положителен. България подобрява отношенията със своите съседи, а царят провежда политика за мирна ревизия на Ньойския договор, който тежко обременява българите. В резултат от тази политика страната не само си връща Южна Добруджа, но и се сдобива с допълнителен международен авторитет в разгара на избухналата вече нова световна война. Американското списание „Тайм“ дори обявява цар Борис за световна личност на месец януари 1941 година и публикува снимката му на корицата - нещо, което и до днес не се е случвало на друг български държавник.

"Докато съм цар..."

„Докато съм цар, българска майка няма да върже черна забрадка заради загинал във война син или съпруг!“, зарича се цар Борис Трети още когато като престолонаследник воюва на Солунския фронт в края на Първата световна война. И изпълнява това свое обещание, което Андрей Пантев нарича „мъжествен акт". Според историка, популярността на Борис като „Добрия цар“ не е само фолклор, а се дължи на неговото реално поведение. „Поуките за българската политическа класа от това управление са, че когато успееш да запазиш в неимоверно трудни условия равновесието и достойнството на нацията си, историята винаги те награждава с дългосрочен кредит на доверие. Най-добрата илюстрация на този кредит бе кариерата на сина му Симеон в България. Неговата популярност в началото се дължеше почти изцяло на делата на баща му", твърди Пантев.

Последният акт от трагичния край на Третото българско царство е оскверняването и впоследствие взривяването на гроба на царя, извършени през 1946 и 1949 година от група комунистически екстремисти, предвождани от Лев Главинчев. „Само еретическа религиозна страст може да обясни начина, по който комунистите изтриват миналото на народите. Това, което вършат с гроба на Борис, а и с всички живи или вече убити, които не са подкрепили комунистическата диктатура, напълно се вписва във варварската същност на тази квазирелигиозна доктрина и водената от нея истинска религиозна война. Те отричат основни човешки ценности като историческа памет, респект към личността, национален суверенитет и идентичност. Всичко това е трябвало да бъде изтрито“, обобщава философът Калин Янакиев.