„Карикатуристите живеят благодарение на глупостите и това никога няма да се промени“ – тези думи принадлежат на 76-годишния Жан Кабю, един от загиналите при атентата срещу сатиричния седмичник „Шарли Ебдо“ френски художници. 80-годишният Жорж Волински, също жертва на екстремистката атака, пък беше заявил следното: “Използвахме карикатурите, за да говорим за времето, в което живеем, за обществото, за жените“. Друг от убитите при нападението, 47-годишният Бернар Верлак с псевдонима „Тинюс“, беше признал: „Вестникарската карикатура е изключително трудно да се направи, защото всичко трябва да се вмести в една рамка. Тя е обратното на комикса“.

Бой по сатирата

Днес тези художници вече ги няма. Фанатизмът взе поредните си жертви така както го е правил през годините винаги и навсякъде. В България също. През януари 1907 художникът Иван Славов е пребит жестоко и тежко ранен в главата заради карикатурите си срещу княз Фердинанд във в.“Балканска трибуна“. През 1937 година острото перо на в. “Щурец“ Райко Алексиев е нападнат пред редакцията от човек, който художникът-сатирик бил иронизирал в своя вестник. Месец след Деветосептемврийския преврат през 1944-та милицията публично арестува Алексиев и го пребива в ареста до смърт - само заради две стари карикатури на Сталин.

Подобна е съдбата и на младия кюстендилски художник Михаил Ваклинов – комунистите го погубват, защото си позволявал да осмива съществуването на „македонска нация“. За „тежки престъпления“ към тоталитарния режим в затвора, заедно с голяма група художници, е хвърлен и карикатуристът Александър Добринов - защото бил създал множество „свръхфашистки картички“, публикувал карикатури в националистически вестници и илюстрирал книги с антисъветско съдържание.

Тайните рисунки

Главният редактор на сатиричния седмичник "Стършел“ Михаил Вешим сравнява карикатурата с играта „дартс“, при която стрелички биват хвърляни по мишена. „Поразяващата сила на това изкуство се дължи на таланта на художника - с щрих и почти без думи да изрази своята позиция. С острия връх на своето перо той се стреми да уцели „десятката“, казва пред ДВ сатирикът.

Той припомня как дори в най-тежките тоталитарни години художникът Тодор Цонев тайно е рисувал карикатури на Тодор Живков, които само дни след промените през ноември 1989 бяха показани на изложба в София. „Разпитвали са го в ДС, заплашвали са го, но тогава хората се увериха, че в България все пак е имало художници, които са казвали върху белия лист онова, което имат да казват“, продължава Вешим и разказва за репресиите, на които приживе беше подложен другият майстор на сатиричната рисунка Борис Димовски за илюстрациите му в „Лютите чушки“ на Радой Ралин.

Реакция на примитива

„Сатирата винаги е била трън в очите на фанатиците и ние, хората на перото, отдавна си знаем констатацията на Радой Ралин: „Що ти избере задника, туй ще ти е надника“. По никакъв начин, обаче, не трябва да се страхуваме и да въвеждаме собствена автоцензура заради това, че в съзнанието на някакъв фанатик дори безобидната шега може да стане опасна!“, убеден е Михаил Вешим. Той припомня, че фанатиците не са само ислямисти. Такива, според него, са и футболните запалянковци, способни да пребият човек само защото носи например червена фланелка или обратното. „Това показва, че фанатизмът е опасно състояние и реакция на примитивния човек“, отбелязва сатирикът.

Карикатуристите на ДС?

По дефиниция, истински ярките и остри сатирични пера в България никога не са служили на тайните служби или на режима. Те по-скоро са били контролирани и репресирани от тях. Изключения обаче съществуват. „Имаше навремето един, който беше кадрови полковник от ДС и неговите хора го хващаха да рисува карикатури срещу т.нар. “вражески радиостанции“, като „Свободна Европа“, например. Пускаха му ги в партийния печат, но този човек беше пълен самодеец и очевидно е изпълнявал служебни поръчения“, си спомня с ирония Михаил Вешим и продължава: „Добрият карикатурист разчита на интелигентността на своя зрител. Оказва се, че примитивният човек не е в състояние да възприема хумора, сатирата, той просто не може да ги понесе, да ги осмисли. Затова атентаторите в Париж са реагирали по такъв жесток начин, смятайки, че с калашник и куршуми можеш да спреш свободното слово. Това обаче е невъзможно, наистина!“, убеден е главният редактор на „Стършел“ Михаил Вешим.