В началото казвахме, че след този вирус светът от вчера вече е невъзможен. И същевременно рязко се върнахме в него. Така както човек се връща към местата, които е напуснал. Така както някога швейцарските наемни войници в Италия и Франция заболявали от тайнствената болест носталгия. Болест, описана през 1688 от базелския лекар Хофер, която имала съвсем физиологически прояви - припадъци, висока температура, стомашни неразположения, смърт.

Светът от вчерашния ден

Новият вирус се оказа и вирус на миналото. Първо симптомите включваха суха кашлица, температура, болки в гърлото, затруднено дишане. Малко по-късно сред признаците влезе и това, че човек изгубва обонянието си. Има и още един, неописан симптом, който според мен е част от профила на този вирус - рязката носталгия по света от вчера. Като казваме „света от вчера”, това е не само метафора и кимване към мемоара на Стефан Цвайг - имаме предвид буквално света от вчерашния ден. Светът отпреди няколко седмици или месеца. Свикнали сме да изпитваме носталгия към нещо отдавна минало, към събития и места от детството, дори към отдавна отминали епохи. Твърдя дори, че човек може да изпитва истинска носталгия по нещо, което никога не се е случило в живота му. Новият вирус обаче рязко скъси перспективата и промени дори това.

Парадоксът е, че светът, който ни липсва, е тук, на мястото си. Гледайки през прозореца празната улица и малкото кафене на ъгъла, изпитвам остра носталгия, дори болка (алгос), доколкото болката етимологически е част от носталгията.

Болка и носталгия (да ми се прости тавтологията) към място, където съм стоял само преди месец. И - това също е важно - към място, което не съм напускал, то е там, пред очите ми. Ето нещо различно и ново. Светът не си е отишъл, той е тук, пред очите ни. И въпреки това изпитваме болезнена липса, болезнен недостиг на свят. Както дробовете при тази болест изпитват недостиг на кислород.

Изолация не само в пространството, а и във времето

Постепенно ще започнем да разбираме, че изолацията е изолация не само в пространството, а и във времето. Напускаш не само пространството на света, а и времето на света. Тялото е принудено да живее само в стесненото настояще, без хоризонта на едно планирано близко бъдеще. В един нормален свят човек обитава и това близко бъдеще, прави планове, предвижда, вълнува се от предстоящото. Всичко това изведнъж е свършило. Всички дестинации напред във времето са анулирани. Future cancelled.

Тогава? Остават дестинациите на миналото. Човек не е направен да живее единствено с реалността на момента. Ако тялото ти е ограничено в един тесен обсег на движение, то онова в теб, направено от мисли, желания, страхове, не го свърта на едно място. То щъка непрекъснато. Бъдещето е невъзможно, но ни остава цялото минало на света. И най-вече нашето собствено. И какво прави светът в такова време? Вади старите албуми и разглежда черно-бели снимки. Някога „Кинкс” пееха „Хората се снимат, за да са сигурни, че ги е имало". И това е основателна причина. Трябва да се убедим, че този свят го е имало и че нас ни е имало в него.

Телевизиите въртят стари филми и сериали (нови и без това няма как да излязат скоро). Спортните канали показват великите мачове от финалите на Световното по футбол. Гледам финала от 1978 между Аржентина и Холандия и изведнъж ставам на 10. Това е първият мач, който съм гледал с баща ми. Припомням си онова чувство, че вече съм наравно с големите. Опитвам се да се ядосам повече от тях на нечестната игра на аржентинския отбор, който в крайна сметка побеждава, удрям с малкия си юмрук по масата. Пак сме на губещата страна, което предвид българското ми минало не е изненада. Връщайки старите мачове, връщаме повече от едно състезание. Връщаме памет за преживяно, за изгубени лица и миризми. Изведнъж миналото започва да нараства, защото времето не търпи празни ниши. Вероятно агрегатното състояние на миналото е течно или газообразно. Затова е толкова летливо понякога. Затова и така лесно се придвижва и запълва всичко.

Миналото никога не е невинно

Този вирус ще се окаже машина на времето. Трябва само да помним, че миналото никога не е невинно. Винаги може да се намери някой политически Франкенщайн, който да ни обещае един нов свят, съчленен от носталгиите ни по вчера. И да ни обещае, че лесно може да ни направи отново щастливи (make us happy again). Някога идеологиите се легитимираха с бъдещето, сега все повече ще се легитимират с миналото. Най-лесните легитимации. Нещо като подписване на празен чек. Миналото е добро за спомняне и разказване, пълно с истории и хора, но абсолютно празно и призрачно, ако се опиташ да живееш в него отново или да накараш други да живеят там. Ще трябва да търсим други времеубежища.

Впрочем, съвсем скоро очаквам да ни залее втора вълна на носталгията - да развием носталгия и към тези два-три месеца на карантина, в които бяхме разделени, но все пак заедно.