В България отдавна вече тече бавен и мъчителен процес на преосмисляне на комунистическото минало. И той далеч не е приключил - показват две инициативи през този месец в София. В скромния салон на Държавния архив, с подкрепата на германски фондации, бе открита първата по рода си изложба „България 1945 -1989: забранената истина“, за която вече информирахме. Паралелно с нея Софийският университет организира поредното тържествено честване на дъщерята на комунистическия вожд Живков под надслова „Културното отваряне на България към света“.

"Дайте ми една Людмилка!"

Всички, които помнят комунизма в България, няма как да не си спомнят и за многобройните вицове за Тато и Принцесата. Тяхното публично разказване нерядко е завършвало в килиите на Държавна сигурност или в затвора. То със сигурност е смачкало много човешки съдби, ако съдим по обнародваните доноси на сътрудници на ДС. Тогава нарочно са били пускани слухове за безследно изчезнали „шегаджии“, които на по-висок глас поръчвали популярния в „ширпотребата“ на соца сандвич „Принцеса“, казвайки „Дайте ми една Людмилка!“.

Разбира се, никой от простосмъртните не е можел да има представа за разхищенията на десетки милиони левове и долари държавни средства заради капризите и болните амбиции на една истинска червена принцеса с антураж от богопомазани блюдолизци и използвачи. „След падането на комунистическия режим НИКОЙ от виновните за създаването на 83-те лагера на българския ГУЛАГ и за извършените в тях тежки престъпления не получава съдебно възмездие. Вместо това бившата концлагеристка - артистката Надя Дункин, е умъртвена в дома си непосредствено преди да успее да свидетелства в съда...“, четем в документите от изложбата за потулените истини за НРБ.

„Това беше режим на омразата“, казва пастор Христо Куличев, лежал по комунистическите зандани. Той припомня обобщеното от Луначарски верую на комунизма - а именно, че „революционерът трябва да отхвърли християнската любов и да приеме омразата, започвайки със земните богове и приключвайки с небесните".

Очистването - невъзможно?

„Една от основните задачи на фондация „Конрад Аденауер“ е да подпомага процеса на разбиране и справяне с комунистическото минало. Ето защо решихме да подкрепим и подпомогнем първата засега документална изложба, която показва престъпленията, извършени в това минало“, казва д-р Марко Арндт, ръководител на софийското бюро на фондация „Конрад Аденауер“. Според германския историк, липсата на подходящо законодателство в България е сред причините за странния факт, че въпреки разкритите и доказани тежки престъпления на отишлия си комунистически режим, последствия за неговите кукловоди и техните помагачи няма.

„Българското общество и особено медиите твърде малко се занимават с тази проблематика. Нека си припомним и за българските посланици в чужбина, изобличени като сътрудници на комунистическите тайни служби. Те бяха отзовани, но впоследствие спечелиха делата си в съда. Според мен хора, които са били изобличени като агенти и сътрудници на службите, не би трябвало да заемат отговорни длъжности в държавата. Още по-сложно е положението в църквата, където процесът на очистване би трябвало да започне отвътре, под натиска на ръководството.

А какво да кажем за честванията и медийните прояви, свързани с Живков и неговите наследници? Трябва да питате организаторите дали това е някаква „носталгия“ или откровено възкресяване на „светлата памет“ за комунизма. Според мен подобни прояви не би трябвало да се случват“, заключава шефът на софийското бюро на фондация „Конрад Аденауер“ д-р Марко Арндт.

 Автор: Н. Цеков; Редактор: Б. Михайлова