Тази теза се съдържа в коментара на журналиста от берлинския всекидневник ТАЦ Доминик Джонсън. Ето неговите аргументи:

Какво общо има между контрамерките срещу тунизийските бежанци по италианско-френската граница и успехите на финландските дяснопопулисти срещу спасителните мерки за Португалия? На пръв поглед съвсем нищо. В действителност обаче все по-ясно проличава кризата на европейската идея, т.е. на визията, съгласно която всички страни от Европа споделят еднакви ценности и цели и могат заедно да взимат решения за общото благо.

Еврото - икономическа глупост?

Светлият идеал за единението на Европа като безалтернативна крайна точка на историческия прогрес винаги е бил само мечта на един малоброен елит, утопична реакция срещу ужасите на Втората световна война и постен заместител за залязлите след войната имперски мечти на световните сили. Въвеждането на еврото като политически проект, който най-сетне да изравни Европа със САЩ, беше последният му успех.

Фактът, че еврото е икономическа глупост, защото участващите национални икономики не понасят обща централна банка, сега си отмъщава с кризите, редовно възникващи на всяка половин година: Гърция преди една година, Ирландия преди половин, Португалия днес, а на кого е ред през есента на 2011? Това вероятно ще се определя от спекулантите на финансовите пазари.

С всяка една от тези кризи нараства натискът върху още изправните национални икономики в еврозоната да загърбят собствените си интереси заради болния партньор в името на общия проект.

Това означава, че избирателите в дадена страна трябва да понасят последствията от решенията на правителствата на други страни, които те не са избирали и на които не могат да влияят. Това може и да е логично, дори търсено последствие от валутния съюз, но на практика то само превръща икономическата глупост в политическа и подкопава всяка разновидност на демокрацията.

Настъплението на евтиния популизъм

Популизмът като реакция срещу загубата на икономическия суверенитет ни е познат от развиващите се страни, когато изпаднат в криза. Не е обаче по-ръзлично и в Европа, защото европейските страни не са по-различни от други страни, все едно какво си мислят пропагандаторите на особения европейски път. Победното шествие на популизма в ЕС не се определя толкова от това дали "Истинските финландци" или "Свободните австрийци" влизат в парламентите и правителствата. Те само олицетворяват евтиния вариант на популизма, който в наши дни все повече е определящ за политиката в Европа.

Основната му характеристика е променената гледна точка, от която правителствата взимат политическите си решения. Дали в Париж или в Рим, в Берлин или в Лондон, все по-често те казват: "Защо да харесвам нещо, което прави моят съсед, само защото е в съзвучие с ЕС? Защо да поставям моите собствени интереси на заден план?"

По принцип тази форма на популизма е здравословна демократична реакция, но въпреки всичко не е нищо повече от реакция. Дали Италия разпределя тунизийски бежанци из други страни, дали Франция депортира български роми, дали Германия се сбогува в Съвета за сигурност с общата европейска външна политика, дали Великобритания блокира регулиращите механизми на финансовите пазари - всичко това не са креативни моменти на един собствен политически проект.

Преструвките са излишни

Те са демонстрации на разграничаването с оглед на следващите избори. Че този всъщност първичен демократичен рефлекс сега винаги се счита за популистки, а по този начин и за някак си неприличен и следователно безскрупулните "ловци на плъхове" първи го откриват и прилагат за своите си цели, е още един симптом за кризата на мисленето в Европа.

Съвсем нормалната, спокойна, демократична волеизява е вече почти невъзможна. Европейската идея междувременно се сви до голяма купчина правила и предписания, чрез които наистина могат да се стартират субсидии за рапицата и директиви за електрическите крушки, но не и съвместните политически интереси и цели.

Пък и защо ли 500-те милиона европейци да се преструват, че имат общи интереси и цели? Европа не съществува, тя се провали заради европейците. За останалия свят, който отдавна вече страда от стремежа към хегемония на европейските империалисти и от самонадценяването на европейските цивилизатори, това е добре дошло. Остава само да го забележат и европейците.