Юристите от Европейския съд за правата на човека в Страсбург могат да се оплакват от много неща, но само не и от липса на работа. Годишно в съда постъпват между 40 и 45 хиляди жалби. Дори и дългогодишни съдии понякога трудно се ориентират във футуристичната сграда, приличаща на дворец от стъкло. За ищци от цяла Европа той обаче е последната инстанция и последната им надежда. Германската съдийка Ренате Йегер е права да хвали колегите си, и колкото и нескромно да звучи – дори и самата себе си:

“Мисля, че този съд върши много за Европа, и че ние в Германия не си даваме сметка за това, защото сме прекален вторачени в работата на собствения ни Конституционен съд”.

И с това германската юристка посочва сякаш една от слабостите на съда в Страсбург – поне откъм Германия погледнато работата на тази съдебна инстанция е изцяло засенчена от Федералния Конституционен съд. Което обаче не променя с нищо факта, че към него могат да се обръщат както руснаци или турци, така и французи или германци. Напр. полски баща, който иска настойническите права за децата си, или измъчвани затворници от Анадол, или пък руска журналистка, заплашвана със смърт за да не говори. Всеки гражданин от 46-те страни-членки на Съвета на Европа, чийто права са били нарушени, има правото да се обърне за помощ към съда в Страсбург.

Но делата се допускат за разглеждане само ако преди това е изчерпан целият съдебен ред в отделната страна. И тъй като това много често не е така Европейският съд връща повечето искове обратно. Въпреки това допуснатите дела образуват планина от документи. Чакащите решение дела в момента са над 80 000. Към тях всеки месец се прибавят средно около 600 нови.

При това натрупване на случаи са голяма рядкост сензационните процеси. Винаги работата на 17-те съдии от големия съдебен състав се радва на медиен интерес. Напр. когато оцелелите след терористичен атентат в Либия завеждат дело срещу либийския лидер Муамар Кадафи.

Жертви на терора, своеволията и насилието търсят в Страсбруг правата си срещу силните на деня и държавната власт. Същото търсят често обаче и такива, които сами преди време са били терористи или насилници, и които след задържането им изведнъж са открили за себе си смисъла на спазването на човешките права. Така напр. лидерът на ПКК Абдулах Йоджалан заведе дело срещу турската държава за нечовешките условия, на които са подложени затворниците в тази държава. Задържаният бивш терорист Карлос внесе жалба срещу френската държава. През следващата година съдът в Страсбург трябва да се произнесе по случая Магнус Гефген, който през есента на 2002 година отвлече и уби Якоб фон Мецлер – син на банков директор, и който беше заловен веднага след извършеното от него престъпление. Впоследствие полицията е упражнявала насилие срещу него за да издаде мястото, на което се намира отвлеченото момче. Гефген се смята за жертва на полицейско насилие. За мнозина вероятно е трудно да приемат факта, че към съда в Страсбруг могат да се обръщат и хора като Гефген – похитители и убийци на деца. Ренате Йегер:

“Трябва да кажем и това, че в третирането на извършителите се оглежда степента на цивилизованост на една държава, на една европейска общност. Не бива да забравяме това.”

Заради това от съдиите, както в случая с Ренате Йегер, се изисква много самодисциплина. Именно тя е условието за неоспоримия морален авторитет на Европейския съд по правата на човека. Нито една държава не е задължена да изпълнява решенията на тази съдебна инстанция. Но в повечето случаи се случва точно това.