Когато печелят, са герои. Когато губят са „маймуни“. Толкова елементарно е мисленето на някои хора. И толкова презрително. Възмущението, което отприщиха в социалните мрежи пропуснатите дузпи от Букайо Сака, Джейдън Санчо и Маркъс Рашфорд, е нещо повече от обикновено недоволство, породено от загубата на Англия във финалния мач от Европейското първенство по футбол. Това е позор за Англия, който е много по-сериозен от поредния провал на англичаните при изпълнението на дузпи.

Всеки може да загуби. Но не и по този начин! Веднага след като италианският вратар Джанлуиджи Донарума успя да парира насочената към десния горен ъгъл топка от Сака, социалните мрежи пламнаха от обиди и омраза: безбройни маймунски емоджита, банани, горили и шимпанзета се появиха в коментарите под личния профил на Сака в Инстаграм. Някой беше написал в Туитър: „Сака да си тръгва за Африка!", а други писания бяха толкова обидни, че човек не би могъл да ги повтори.

Старите предразсъдъци са дълбоко вкоренени

Дори част от успокоителните думи за тримата чернокожи футболисти звучаха странно: „Не бива да ги нападаме така, след като са направили толкова много за страната“, прочетохме в Туитър. Но какво да кажем за другите чернокожи, които, според някои, не са направили „толкова много“ за Англия? Означава ли това, че е напълно в реда на нещата те да бъдат обиждани?

Расизмът си остава сериозен проблем за спорта и за Англия, която е смятана за родина на футбола - това се видя ясно по време на драматичния финал на „Уембли“. Независимо от всички призиви, кампании и отричания - омразата си остава жива. А когато има нужда от изкупителни жертви за някое болезнено поражение, често това се оказват тъкмо чернокожи играчи.

Фактът, че и други английски играчи преди това допускаха грешки, например при изравнителния гол на Леонардо Бонучи за 1:1, изглежда не е бил толкова важен. Това избирателно възприятие на много от запалянковците показва колко дълбоки корени са пуснали расистките предразсъдъци. И така е не само в Англия, както показа например отношението към Месут Йозил в Германия.

Вярно е и друго: благодарение на активната работа на фен клубовете маймунските звуци и расистките освирквания от трибуните са вече доста намалели. А и много хора изразиха солидарността си с тримата неуспешни изпълнители на дузпи.

Но в привидната анонимност на социалните мрежи расизмът си съществува. Включително и защото той все още е част от британското общество - дори и сред най-младите: 95% от анкетираните чернокожи младежи в страната заявяват, че са били обект на расистки нападки в училище, а 78% - и на работното си място.

Ежедневният расизъм

И макар почти две трети от британците да смятат, че расизмът е в значителна степен разпространен в обществото, консервативното правителство на страната се опитва да омаловажи проблема. В свой доклад по темата то твърди, че дискриминацията се дължала предимно на социално-икономически причини, а не толкова на цвета на кожата. Това е фатална грешка, смятат експерти от Обединените нации.

Премиерът Борис Джонсън заклейми като „срамни“ расистките обиди от стадиона и точно това е верният и важен сигнал в битката срещу дискриминацията. Но защо той и неговото правителство не се борят с расизма и в ежедневието. От това има спешна нужда всеки ден, а не само когато става дума за трима известни футболисти.