Медиите нарекоха срещата историческа - нали за първи път помежду си разговарят демократично избрани правителствени ръководители от Сърбия и Албания. "Исторически" е всъщност само закъснелият момент на тази среща. И все пак - по-добре късно, отколкото никога. Което обаче не отменя факта, че тази среща закъсня с цели 100 години.

Белград и Тирана са на два часа полет от Берлин и Брюксел, но помежду си са отдалечени на светлинни години. На Балканите гостът винаги е на особена почит, дори когато е твой враг. Но какво друго освен мачовски ритуали и патетични ръкостискания можеше да донесе тази среща? Всичко друго, само не и конкретни резултати. Защото резултати не може да има там, където не се говори открито за съществуващите проблеми.

Но и това не се случи на първата среща между двамата премиери. В присъствието на своя гост, сръбският министър-председател окачестви споменаването на независимостта на Косово като "провокация", каквато той не очаквал от Еди Рама. Александър Вучич си е представял, че двамата с албанския му колега ще обсъждат само "безопасни" теми, например от областта на икономиката или младежкото сътрудничество. Но не би: очевидно неговият гостенин бе решил да не изпуска възможността да се изяви като адвокат на независимо Косово, при това на сръбска територия.

Къде да минава границата между Велика Албания и Велика Сърбия?

Бившата сръбска провинция Косово си остава ябълката на раздора между Тирана и Белград. А Косово, като обект на внимание и от двете страни, сигурно се чувства доста комфортно в тази роля, макар да е най-бедната от бедните страни в Европа. Официално Белград и Тирана твърдят, че уважават принципа за неприкосновеност на границите, чието значение намалява в Обединена Европа. Но дори и тази официална теза носи силен политически заряд: когато Сърбия говори за своите граници, тя мисли и за Косово, докато Албания включва в това число и границите на втората албанска държава на Балканите - независимо Косово. Малко по-почтени в това отношение изглеждат гражданите, които са избрали тези политици - когато са на маса, хората в Белград, Прищина и Тирана се питат къде трябва да преминава границата между Велика Албания и Велика Сърбия.

След дълго мълчание, между двете балкански държави се очерта един видим и един невидим дневен ред. Благодарение на паричните постъпления от ЕС, политическите касти в Белград и Тирана развиха един вид условна рационалност - нали и двете страни се стремят към пълноправно членство в ЕС. Невидим, но реален, си остава копнежът на много албанци и сърби за национално обединение в една държава.

Но има и няколко разлики. Под международния натиск през последното десетилетие на миналия век, Сърбия беше принудена да се откаже от великосръбските си мераци. Единствената държава, в която живееха почти всички сърби, се наричаше Югославия. Днес Сърбия няма нито политическо, нито икономическо поле за великосръбски мечти. Позицията на Албания е по-деликатна: фантазиите за обединение на албанците в Косово, Македония, Черна гора и Гърция не фигурират в програмите на нито една от албанските партии. Въпреки това копнежът за обединение е в главите и сърцата на много хора. Това подхранва популизма на албанските политици, но в никакъв случай не е основа за воденето на реалистична политика.

Бъдещето се нарича ЕС

Много често на Запад косовските албанци са смятани за жертва. Включително заради това, през 2008 година Вашингтон, Берлин, Париж и Лондон веднага признаха независимостта на Косово. Заради това обаче Прищина и Тирана не бива да си мислят, че е възможна нова корекция на границите в полза на някакво "албанско единство". Единственото общо правно пространство, където всички сърби и всички албанци могат да живеят мирно, е Европейският съюз. Той е шанс за двата народа, както и за твърде различните държави, в които те живеят. Ако обаче притегателната сила на ЕС отслабне, рано или късно националните копнежи отново ще вземат връх.

Етническият национализъм често повтаря характеристиките на религиозния: там, където се сблъскват две абсолютистични претенции, не може да има диалог. Затова, на следващата си среща, двамата министър-председатели трябва да запонат да съкращават 100-годишното изоставане в междусъседските отношения. Едно споразумение за приятелство между Белград и Прищина, със задължението за мирно решаване на всички спорни въпроси и взаимна подкрепа по пътя към ЕС, би било добро начало.