През изтеклата седмица депутатката от БСП Татяна Буруджиева се съгласи, че медийната собственост трябва да стане прозрачна - нещо, за което от години настояват българските медийни експерти, неправителствените организации, някои от медиите с по-прозрачна собственост, както и Европейската комисия и представителите на няколко европейски държави. Но въпреки дългогодишния натиск и богатия чуждестранен опит, който би могъл да бъде заимстван, медийната собственост в България продължава да бъде една от най-пазените тайни. И то не защото няма закони.

Според професора по медийно право Нели Огнянова, в законодателството и в момента съществуват норми, които изискват прозрачност на собствеността. „За печатните издания, например, законодателството изисква да се води регистър на собствениците. За електронните медии изискванията са при издаване на лицензи и при регистриране на програми, както и при издаване на разрешения за ползване на радиочестотен спектър“, казва Огнянова.

"Вие ли сте собственикът?"

Въпреки това обаче медийната собственост остава неясна. Защото задачата на едно ефективно законодателство е не да представи кой формално се „води“ собственик, а да разкрие механизмите на контрол. „Правната уредба не съдържа подходящи инструменти за установяване на действителните собственици или на онези, които контролират сделка или дейност“, припомня професор Огнянова. Според нея допълнителен проблем е и това, че от една страна се толерира офшорната собственост, от друга - медиите се контролират от властите чрез предоставяне на публичен ресурс без прозрачни процедури, а от трета - дори когато в законодателството съществуват изисквания или ограничения, те се заобикалят.

За пример тя цитира интервю на известен бизнесмен, когото питат дали е собственик на три ТЕЦ-а. Той отговаря, че не е собственик, а само консултант. Собственици са „три юридически лица, на които [той] е осигурил финансиране“. В интервюто си бизнесменът посочва, че от юридическа гледна точка той не е собственик на трите ТЕЦ-а, но че журналистите са свободни „за удобство“ да го наричат собственик.

В българската медийна среда бизнесът очевидно търси същото „удобство“. Така поне предполага депутатката Татяна Буруджиева, която предлага да започне дебат за промяна на медийното законодателство, но веднага добавя, че очаква пречка: „много медии няма да искат да вземат участие и няма да могат да отговорят защо“. „Малко са медиите в България, които излизат извън определени кръгове“, казва още депутатката.

Причините за това състояние

Професор Огнянова не смята, че проблемът със собствеността на медиите е решим в рамките на самото медийно законодателство: „Медиите не могат да се регулират по демократични стандарти в държава без върховенство на закона и независими институции под граждански контрол“, казва Огнянова. И напомня, че в правовата държава неспазването на законовите изисквания води до санкции, докато в България това води до заличаване на самите изисквания - все в полза на онези, които се поставят над закона.

„В САЩ, Великобритания и редица други държави въпросът за медийната собственост е много силно регулиран, а в някои страни има дори специализирани медийни конкурентни регулатори“, добавя Нели Огнянова. Само че този богат чуждестранен опит е трудно приложим в България - защото липсва основната предпоставка: няма „върховенство на закона, независими институции, обществен климат на нетърпимост към облагодетелстване на свързания с властта бизнес чрез публичен ресурс“, казва професор Огнянова.