Който се опитва да разбере логиката на външните сили, намесили се в сирийската война, ще трябва да прозре една твърде абсурдна математика. Кой се е съюзил с кого и защо? Да се намери решението на тази задача изглежда направо невъзможно, защото уравненията остават в сила само по няколко дни, преди се окажат невалидни. И тогава всичко започва отново от нулата. Идва нов хаос и нови опити да се прозре логиката на различните съюзявания, които обаче също се оказват мимолетни. С други думи: Мотивите на различните действащи лица в сирийската война сякаш са лишени от всякаква рационална основа и дългосрочен замисъл.

Да разгледаме например турската инвазия срещу Африн. Много анализатори смятат, че Анкара е получила за нея зелена светлина от Москва – т.е. от Русия, смятана досега за закрилница на Асад. Защо обаче? Самата Москва не казва нищо по този въпрос. Едно от предположенията е, че турското нахлуване в Сирия е и малка провокация срещу САЩ, които подкрепят сирийските кюрди. Това води до отчуждение, а може би дори и до истински спор между двама партньори от НАТО. Предполага се, че подобно напрежение е добре дошло за Русия, защото подкопава единството на съюзниците от НАТО – за руснаците това е особено благоприятен ефект на фона на конфликта им с Украйна.   

Цинични борби за надмощие

Други предполагат, че Русия преследва съвсем различна цел: Москва дава картбланш на Турция да нахлуе в Сирия, за да затънат турците в изтощителна война, която да ги отслаби дотолкова, че накрая да са принудени да се обърнат към Русия. Това би означавало мачът между Русия и Турция да завърши с един на нула за Русия.

Всички тези игрички нямат нищо общо със самата Сирия. Водят се битки за надмощие, които са безпрецедентни по своята нагла безогледност. Турция, макар и да е член на НАТО, нахлува без капка свян в чужда държава. Иран пък се установява трайно в Сирия, изкупува земи и създава там свои фирми, а управниците в Техеран са повече от щастливи, че с божията помощ вече могат направо от Голанските възвишения - т.е. от непосредствена близост да застрашават омразния Израел. И точно Иран, който до съвършенство владее механизмите за потискане, сега обвинява турското правителство в нарушение на човешките права. Каква подигравка само! Сякаш това не се случва всеки божи ден в самия Иран.

Изкушение за Макрон

В Сирия наблюдаваме тоталната война, в която всеки воюва срещу всеки - война, която е загубила посоката си. И тази посока няма да се очертае отново, нищо че френският президент Макрон заплашва да изпрати свои войски в Сирия, ако режимът на Асад отново използва отровни бойни вещества. Впрочем, за Макрон подобна военна намеса би била от полза, тъй би му позволила да се демонстрира пред света в позата на хуманен политик. Но такъв хуманизъм няма  да приближи и с милиметър края на войната в Сирия. Нима Макрон наистина иска да изпрати френски бойни самолети   срещу руските изтребители в Сирия?

Европа не представлява истинска военна величина в Сирия. Особено след намесата си в Либия и катастрофалните последици от нея, Франция би трябвало много дълго да се замисли преди да се реши отново на подобна стъпка. В противен случай тя е застрашена да се окаже в плен на тактическите игрички на онези, които водят бойните действия в Сирия. Техни жертви са всички, които са имали нещастието да се родят в тази страна – в момента това са главно жителите на Африн, а в още по-голяма степен и тези на Източна Гута.

Грехопадението на борците срещу джихадистите

Обръщайки поглед към късното лято на 2014 година, трябва да признаем, че не беше никак мъдро от страна на международната коалиция да започва война срещу джихадистите от „Ислямска държава“ без наличието на международна легитимация. Това грехопадение доведе до всички останали грехове. Срещу тях нямаше как да се изказва възмущение, защото е невъзможно да одобряваш нашественици, които осъждат други нашественици.

Когато се води по правилата, една война следва известна, макар и мрачна логика. Когато липсва дори този ориентир – а това вече се случи в Сирия – се стига до безразборно клане, подклаждано от закоравели циници, които не преследват никаква цел. Във всеки случай не и такава, която да е достойна.