Отговор на тези въпроси търси италианският наблюдател Ернесто Гали Дела Лоджа в анализ за в. Кориере дела сера.

Колко актуален е този въпрос ни напомниха последно изборите във Финландия. Утвърждаването на популистката и антиевропейска партия "Истински финландци" е оглушителен тревожен сигнал - след подобния сигнал, прозвучал вече в Италия, Холандия, Дания и Унгария, докато във френските допитвания лидерката на "Националният фронт", Марин льо Пен, измества вече Саркози от Елисейския дворец.

Голи пред лицето на историята

Днешна Европа е театър на една дълбока, разширяваща се фрактура между върховете и низините. А новият популизъм прилича на възмездие срещу управляващите класи заради това, че отдавна вече са престанали да бъдат "популярни", тоест да бъдат в хармония с чувствата, страховете и надеждите на широките маси. Отдавна вече всички европейски елити - начело с интелектуалната и икономическата върхушка - действат и приказват като вцепенени в една неподвижна нагласа за света, доминирана от няколко принципа: интернационализъм, неограничена експанзия на индивидуализма, консенсусен процедурализъм, икономиката като върховен регулатор на човешкия колектив.

Само че многобройните нови предизвикателства пробуждат сред управляваното мнозинство атмосфера на безпокойство, на неясни страхове, на силен стремеж към сигурност и стабилни ценности. По същество става дума за един политически въпрос, надигащ се от дълбините на европейските общества. Елитите обаче не си дават сметка, че през последните десетилетия, съзнателно или не, лишиха гражданите от единствената култура, която заедно със социализма беше в състояние да интегрира масите в света на модерността и еманципацията: културата на нацията. Тоест единствената култура, в която след края на комунизма масите бяха свикнали исторически да се припознават. Това са същите маси, които сега са на път да изгубят, повече или по-малко, и социалните си придобивки; с други думи - да се окажат голи пред лицето на историята.

В името на икономиката

Не случайно тази фрактура е така дълбока тъкмо в Европа. По същество европейската конструкция почива върху драматичното подценяване на политиката; върху убеждението, че икономиката е решаващият параметър, че тя е в състояние да произвежда и политика. Само че е точно обратното, както показаха и събитията от последните години: политиката трябва да командва - за спасяването и на самата икономика.

Логично демократическият постнационален икономизъм на елитите се разгръща най-неудържимо там, където има най-добри условия - в ЕС. И разбира се от ЕС се очаква винаги да плаща най-високата цена за решенията на елитите. Откъде накъде финландските или които и да било други избиратели трябва да се солидаризират с катастрофалната финансова политика на Гърция или Португалия? Можем да бъдем солидарни само с онези, с които се чувстваме обвързани от общи неща, за които сме убедени, че се намираме в "една и съща лодка" от момента, в който споделяме с тях общ произход и съдба; или казано с други думи, защото имаме едно и също политическо отечество.

Общата валута обаче е нещо съвсем друго и с по-ниска стойност, в чието име една държава може най-много да се откаже от някое предимство, но не и да принася реални жертви. Ала ако някой реши да ги наложи, какво чудно тогава, че земята започва да се тресе, че навсякъде плъпват партии на атавизма, на затваряне в комунитаризма, в уюта на родината, и накрая в изолационизма и омразата?