С много голямо закъснение и само заради нестихващия шум на Запад в България започна говоренето на тема цигани и човешки права. Диалог обаче между изразителите на различни гледни точки не се получи. Станахме свидетели на поредица от монолози, като гласът на държавата беше немощен, безсилен, покорен и неубедителен.

Слагачески напред!

Станахме свидетели и на следния парадокс: чужди институции се произнесоха по категоричен начин срещу грубото нарушаване на правата на български граждани. Българската администрация абдикира и слагачески започна да имитира "по-силния" (в случая Франция на Саркози) и да повтаря онова, което й суфлират от там: изпъдените от френските власти цигани били напуснали доброволно страната!

Този поведенчески модел се е повтарял през всички периоди на българската история, лашкайки страната от едната до другата крайност. И не става дума за включването на България в политически блокове, лагери и съюзи, а за престараването на всички нейни управници, които стоят недостойно наведени пред силния в групата, независимо дали той се казва Саркози, Хитлер, Брежнев или Буш…

Какво впрочем научихме за себе си и какво научи Европа за нас след произшествието с експулсираните български граждани? Преди всичко стана ясно, че нито тук, нито там мнозинството обича циганите. Стана ясно, че и тук, и там съществуват двойни стандарти по отношение на малцинствата. Дебатите в Европейския парламент, красивите пледоарии, засягащи Хартата за човешките права и свободното движение на хора, се произнасят с апломб по време на пленарните сесии, но вълнението не прекрачва прага на заседателните зали.

България пак закъсня…

Загрижеността за циганите е емоция с фиксирано работно време. Точно колкото е предписано в трудовия договор. След като броячът отчете края на работния ден, висшият европейски чиновник и неговият български колега обръщат гръб на гетото, "дръпват шалтера" и се спасяват в добре охраняемо лично пространство. Наблюдаваме видимо отсъствие на социален рефлекс и никакво чувство за мисия.

Именно тази констатация стана ядрото, около което на Запад започна дебат, засягащ много съществени теми като спадащия ентусиазъм от европейската интеграция, растящото влияние на антиимигрантските партии, бъдещето на Европа и тъй нататък.

Ние пропуснахме този дебат. Закъсняхме… Така се стигна до срамния ултиматум на група родители от Пазарджик техните деца да не учат заедно с ромчета. Впрочем развръзката на този нов конфликт в нашето уморено и апатично общество, което продължава безизразно да наблюдава собствената си сегрегация, ще бъде доста показателна…