След като миналата година се беше изказал сексистки за жените и хомофобски за гейовете, към края на мандата си Рашидов се изказа и за самия себе си, като се нарече едновременно „експертен министър” и „лоялен човек”. Обобщението беше поднесено така, сякаш става дума за едно и също нещо: "Аз съм един експертен министър. Стиснал съм ръката на премиера. Лош или добър - аз съм лоялен човек. Такъв съм бил, като съм бил приятел на Илия Павлов. Нямам никакъв келепир, но не съм се отказал от приятелството си".

Проблемът на това изказване дори не е в това, че човек с държавнически пост може да се гордее с еднаквата си степен на лоялност към премиер и към мафиот. Проблемът е много повече в това, че определението „експерт“ и определението „лоялен“ са поставени в смущаваща близост, сякаш се припокриват.

Армията от послушни хора

Това имплицитно внушение не е родено от Рашидов. Министърът е просто ехо на една от най-тежките обществени перверзии на посткомунизма - убеждението, че експертите са послушни хора с определени умения, но не и етични хора с умения и морал.

Тази болест е разпространена предимно сред хората, способни да формират обществено мнение. Редица журналисти ще ви кажат, че могат да правят както дясна, така и лява медия, както жълта, така и сериозна. И ще се аргументират с твърдението, че са професионалисти.

Съществуват юристи, които рекламират професионалния си капацитет с твърдението, че могат да напишат както либерален, така и консервативен закон, а ако трябва - дори и авторитарен. Съществуват политици, които вярват, че са професионалисти, защото знаят кога с кои мутри да се съберат. Както и политолози, прочути като експерти заради способността им да отстояват както ляв, така и десен, но също така и центристки прочит на събитията.

В последните 20 години другият глас в публичното пространство просто заглъхва, а с него и споменът, че професионалистът е преди всичко личност с висок интегритет и респект към етичните норми. В момента експертността има превратната слава на качество, което е измеримо с цинизма. Нищо чудно, че маса политици с лекота прескочиха от социализма в монархизма или от антикомунизма в посткомунизма. В инвалидизираната представа за професионализъм това би следвало да е точният портрет на професионалните политици - лоялни на когото се наложи хора, които умеят да печелят депутатско място. Това, че професионалният политик дължи лоялност на избиратели, принципи и убеждения, а не на началници, става все по-еретична мисъл.

Голямата подмяна

Първият сблъсък на посткомунистическия свят с подобна подмяна беше регистриран в Русия в края на 80-те. Към края на Перестройката вече бяха публикувани не само разкрития за сталинските репресии от 30-те години, но също и интервюта с някои преки извършители на тези репресии - хора, работили като следователи, прокурори, съдии или агенти на службите. Тогава доби популярност и хоровата им защита: ние работехме професионално и денонощно, изпълнявахме заповеди в едни трудни времена. Скандалът, който превзе тогавашните общества, звучеше по следния начин: нима може да наричат „работа“ това, което са вършили, и да казват, че е „професионален“ начинът, по който са я вършили?

Примерът със сталинските следователи е твърде краен, но не и абсурден за интерпретирането на понятието „професионализъм“ днес. Все пак един неписан наръчник на „професионалиста“ трябва да има и някакви корени.

Автор: Татяна Ваксберг; Редактор: Д. Попова-Витцел