Ние винаги сме се заигравали с прелъстяването, но покрай аферата с Доминик Строс-Кан дойде време за преоценка, твърди френската журналистка Паскал Хюз. Ето аргументите й:

Знам, че винаги мога да предизвикам сред колежките си журналистки в Париж недоверчиво удивление, когато има разказвам, че от 20 години съм кореспондентка в Германия и редовно разговарям с германски политици, без да е имало нито един неподобаващ жест, сексуална задявка или двусмислена реплика, разказва Хюз. Тя си спомня и това, че когато започвала журналистическата си кариера във френския "Либерасион", й дали два основни съвета: "Никога не заставай в близост до килер!" и "Когато интервюираш определени политици, в никакъв случай не отивай сама!". В списъка на "опасните" политици бившият шеф на МВФ Доминик Строс-Кан бил един от първите. Паскал Хюз отбелязва:

"Поканете брюнетката от третия ред на вечеря!"

Моите колежки са разкъсани между завист /"Ах, какво облекчение, че можеш да интервюираш без глупави задявки"/ и съжаление /"Колко печално е общество, в което изкуството на прелъстяването не е култивирано"/. Следва полушеговито, полувъзмутено разкриване на лични преживявания: за срещата с един сенатор, който предложил разговорът да "бъде задълбочен" в хотелската стая; за един депутат, известен с неприличните си вицове; за Ширак, който поради скоростта си по време на полов акт е известен под прозвището "десет минути, включително душа"; за Жискар - неутолимия прелъстител, който при едно завръщане от нощно рандеву разбил една кола за доставки; за Митеран, невъобразимо чаровен, ни най-малко вулгарен, за когото се разказва, че си избирал "жертвите" още по време на пресконференция: "Поканете брюнетката от третия ред на вечеря!"; за Саркози, за когото казват: "Сега, когато Карла е бременна, да не вземе да се прави на непоглеждащия встрани баща! Нали го знаем какъв е". Най-гневни са обаче реакциите по адрес на Доминик Строс-Кан /ДСК/: "Най-ужасният, чудовищен, недодялан, болен!"

Ако преди аферата с ДСК всички умираха да се смеят на подобни истории, днес в редакциите вече не се чуват вицове по този повод, а вестниците са пълни с яростни, самокритични въпроси: "Как можахме, ние журналистките, да се примиряваме с всичко това? Защо нито една от нас не подаде жалба или не писа по темата? Какъв е този картел на мълчанието?"

"Какво толкова, нали няма убити!"

Отговорът е в неуловимата граница между играта с прелъстяването, така лековата и така прекрасно френска, и сексуалните посегателства, бруталните и унизителни атаки, принуждаващи жените да се подчиняват на чуждите желания. Френското общество е еротизирано. Във френското общество, повече отколкото другаде, се толерира сексуалното посегателство. Удивително е как бившият министър на културата Жак Ланг банализира аферата с ДСК: "Какво толкова, нали няма убити!"

Напоследък, пише по-нататък Паскал Хюз, се чувствам върната във Франция отпреди 30 години: тогава се смяташе, че когато една жена е била изнасилена, тя "си го е търсила". Ако пък се е противопоставила на мъжките аванси, й лепваха етикета на "незадоволена" или "потисната". Докато жертвата се опитва да се освободи, нападателят лесно може да я представя в комична светлина. В подобна атмосфера е изключително трудно за една жена да отиде в полицията. Трудно е да си като Дон Кихот и да се бориш срещу вятърните мелници на сексизма в едно общество с фалократска политическа класа и безволеви медии, заключава Хюз.