Германският канцлер Шрьодер, енергично подкрепян от френския президент Ширак, иска наложеното през 1989 ембарго да бъде отменено колкото се може по-скоро, по възможност още през юни. Пекин се отблагодари с приемането на така наречения “закон против отделянето”: ако Тайван обяви официално своята независимост, Китай ще се намеси с “не-мирни средства”.

Обединението на Китай, постигнато с европейски оръжия? Така поне се опасяват американците. Задава се презатлантическа криза, която може да се окаже още по-тежка от раздора, предизвикан от иракската война. До ден-днешен САЩ се смятат за гарант на стратегическото равновесие в Далечния Изток – един регион, в който европейците нямат абсолютно никакво военно присъствие. Феноменалният стопански възход на Източна Азия не промени съществуващото положение: освен Тайван, Япония и Южна Корея също виждат в Америка единствения съюзник, който може да се противопостави на Китай, страната която благодарение просто на големината си се превръща в регионален хегемон.

През последните трийсет години китайската политика на САЩ рядко беше пример за държавническа мъдрост, колебаейки се между ентусиазъм и враждебност. Накрая обаче винаги се налагаше умереният курс, отчитащ реалните дадености: Китай е бъдеща световна сила, към която трябва да се подхожда с уважение. Америка единствена е в състояние да се изстъпи срещу Китай при възникването на конфликти. Затова пък китайците от своя страна се отнасят с респект към американците и към никой друг в света – нещо, което европейците явно все още не са проумели.

По време на посещението на китайския премиер във Вашингтон, Джордж Буш лично, при това доста остро, предупреди тайванския президент да не провокира Пекин, зайгравайки с искането за независимост. Думите на Буш имат тежест, защото именно неговата страна е поела ангажимента, ако се наложи, да брани Тайван и с оръжие. Но Америка естествено няма никакво желание да се сблъска с ядрената сила Китай. Така че американците казват ясно какво мислят – както на Пекин, така и на Тайпе.

Що се отнася до европейската политика, тя е безхаберна до степен на безотговорност. Който вдигне сега ембаргото срещу Китай, той нарушава четири пъти собствените си интереси. Той проиграва собствения си авторитет, тъй като и днес китайският режим продължава да хвърля своите дисиденти в затвора, както правеше през 1989. Той се слага излишно на Пекин, тъй като евро-китайската търговия процъфтява и без оръжейния бизнес. Той подклажда напрежението в Далечния Изток, тъй като расте недоверието не само между Китай и Тайван, но и между Китай и Япония. Той проиграва накрая най-добрия шанс за сдобряване с Америка, тъй като за разлика от Ирак до този момент Буш действа без грешка по отношение на Пекин.

Дали европейците са изгубили “моралния си компас”, както се изрази един американски политик? Или просто външнополитическата си ориентация? Във всеки случай предизвикването на нов конфликт с Америка заради Китай би било грандиозен дипломатически провал. Шрьодер и Ширак изглежда не подозират докъде са затънали в батака.