На ЕС му беше удобно да държи Украйна извън Общността - като буферна зона между Запада и Русия. Това беше фатална историческа грешка, която косвено допринесе за разпалването на сегашната война на Русия срещу Украйна.
Реклама
Решението на Европейския съюз да предостави статут на кандидатки за членство на Украйна и Молдова е историческо – както за двете бивши съветски републики, така и за цяла Европа. То представлява повратен момент. Украйна чука на вратата на ЕС от вече близо 20 години, но Брюксел така и не пожелаваше да я открехне.
Първите сигнали към ЕС бяха изпратени още в първите години на новото хилядолетие от авторитарния президент Леонид Кучма, който се стремеше да поддържа баланс между Русия и Запада. Но прозорецът за подобна възможност се отвори едва след неговото оттегляне и победата на Оранжевата революция в Киев през 2004 година, когато на поста дойде прозападният политик Виктор Юшченко.
Но нещата не станаха точно както бяха планирани
Демократичните промени в Украйна се извършваха паралелно с първото голямо разширяване на ЕС на изток, което беше съпроводено с опасения за приток на евтина работна ръка от Изтока. Тези опасения не се оправдаха, но ЕС вече не беше склонен да се разширява със същите темпове. Брюксел си самоналожи почивка, след което дойде финансовата криза от 2009 г., а по-късно и бежанската криза от 2015 година.
Но най-важната причина, за да не се сближи Украйна по-силно с ЕС, бе съпротивата на влиятелните държави, основали Съюза. На тях им беше твърде удобно да оставят огромната страна като буфер между ЕС и Русия. Западна Европа се опасяваше, че присъединяването на Украйна ще промени баланса на силите в полза на страните от Източна и Централна Европа. А с тях Брюксел вече и бездруго си имаше достатъчно сложни отношения.
Без да бъде обсъждано и признавано публично, Западна Европа отдавна бе приела, че Украйна ще си остане в сферата на влияние на Москва, заради дългогодишните връзки между "братските страни и народи", както се изразяваха представителите на ЕС. Самите украинци затвърдиха това през 2010 г. с избора на подкрепяния от Русия Виктор Янукович за президент. Неговата проевропейска реторика беше чист камуфлаж.
ЕС се надяваше, че Украйна ще се задоволи с неговата политиката на добросъседство и зони за свободна търговия. Това беше фатална историческа грешка, която косвено допринесе за разпалването на сегашната война на Русия срещу Украйна. Европа не пожела да интегрира Украйна, а Русия искаше на всяка цена да върне бившата съветска република под свой контрол.
Подценяване на решимостта
Както Европейският съюз, така и Русия обаче подцениха решимостта на украинците. Двете революции - през 2004 г. и 2014 г. - показаха, че те ценят повече от всичко свободата и демокрацията. И както доказват всеки ден в момента, са готови да умират за това. Руската инвазия в Украйна принуди ЕС да поправи грешката си. Колко последователен ще бъде Брюксел този път, тепърва предстои да разберем. Опити за забавяне на процеса ще има, но промяна в посоката вече не е възможна.
Предоставянето на статут на страни кандидатки за членство на Украйна и Молдова означава, че епохата на буферните зони в Европа отминава. Двете постсъветски държави се насочват на Запад, обратното броене вече тече, спуска се нова Желязна завеса. Това е последният етап от пренареждането на Стария континент, което започна с края на Студената война.
Без преференциално третиране
А какво стана с Грузия, която през 2003 г. стана първата държава от бившия Съветски съюз, обявила западната си ориентация с „Революцията на розите“? Правителството в Тбилиси подаде молба за членство в ЕС едновременно с Киев и Кишинев. Зелена светлина обаче така и не последва. Брюксел само потвърди "европейската перспектива" за Грузия.
За това се посочват различни причини - включително политическата криза през 2020 година, когато след парламентарните избори опозицията обвини правителството в изборни измами. Брюксел взе правилното решение, като показа ясно на Тбилиси, че няма да си затваря очите за подобни проблеми, дори и страната да отбелязва напредък.
Решението за Грузия е и сигнал към Украйна и Молдова да не очакват преференциално третиране в дългосрочен план. Двете страни ще трябва да докажат с дела, че са готови за по-нататъшна интеграция и болезнени реформи. Но няма никакво съмнение - те ще успеят да се присъединят към ЕС. И то по-скоро, отколкото мнозина предполагат.
*****
Вижте и тази снимкова галерия на ДВ:
Русия и Украйна: историята на един конфликт
Конфликтът между Киев и Москва далеч не е от вчера: тук ви разказваме за ключовите събития, които станаха предпоставка за напрежението между двете държави.
Снимка: Imago Images/ITAR-TASS
1991: Разпадането на СССР и създаването на ОНД
През декември 1991-а Украйна, Русия и Беларус подписват разпадането на СССР. Москва явно разчита да запази влиянието си в рамките на Общността на независимите държави и чрез доставки на евтин газ. Но не се случва така. Русия и Беларус създават държави съюзници, а Украйна все по-често започва да насочва погледа си на запад. На снимката: Л. Кравчук, Н. Назарбаев, Б. Елцин и Ст. Шушкевич.
Снимка: dpa/picture-alliance
1994: Споразумението за наследството на СССР
Украйна наследи от СССР почти милионна армия и третия по големина ядрен арсенал в света. Киев се отказа от ядрените ракети, предавайки ги на Русия в замяна на икономическа помощ и гаранции за сигурност. Това беше договорено в Будапеща през 1994 година. На снимката са лидерите на Русия и САЩ Борис Елцин и Бил Клинтън. Западът не интегрира Киев в своите структури, а реакцията на Русия беше сдържана.
Снимка: David Brauchli/AP Photo/picture alliance
2003: Първите пукнатини в отношенията между Киев и Москва
До първата дипломатическа криза между Москва и Киев се стигна при президента Путин. През есента на 2003 г. Русия започна да строи диги в Керченския проток в посока към украинския остров Тузла. Киев счете това за опит за промяна на границите. Конфликтът бе решен след лична срещу между президентите на двете държави. Строителството бе спряно, но появата на първите пукнатини в отношенията беше факт.
Снимка: Valeriy Solovyov/dpa/picture-alliance
2004: Оранжевата революция
На президентските избори в Украйна през 2004-а Русия активно поддържаше проруския кандидат Виктор Янукович, но неговата победа на бе зачетена заради подозрения във фалшификации. Президент стана прозападният политик Виктор Юшченко. Неговата победа маркира преломен момент в политиката на Русия към Украйна, а Москва си постави за цел да не допуска вече подобни "цветни революции".
Снимка: Sergey Dolzhenko/picture-alliance/dpa
2006/2009: Спирането на газовите доставки
По времето на президента Юшченко Русия на двата пъти спря газовите доставки, преминаващи през Украйна - това стана през 2006 и 2009 година, което доведе и до временно спиране на транзита на газ за Западна Европа. На снимката: служител на Газпром на 200 метра от украинската граница в Курска област през 2009 година.
Снимка: Maxim Shipenkov/dpa/picture alliance
2008: Украйна - член на НАТО?
Ключовото събитие стана през 2008 година: На срещата на НАТО в Букурещ президентът Джордж Буш предложи да се даде перспектива за членство в Алианса на Украйна и Грузия. Путин рязко се обяви против и даде да се разбере, че не признава пълната независимост на Украйна. В резултат на това Германия и Франция блокираха плана на Буш. На Украйна и Грузия бе обещано членство в НАТО, но без конкретна дата.
Снимка: Vladimir Rodionov/dpa/picture-alliance
2013: Когато Русия накара Киев да се откаже от курса към ЕС
Без перспектива за прием в НАТО, Украйна избра икономическото сближаване с ЕС. През лятото на 2013-а Москва започна да оказва натиск с цел да откаже властта в Киев от тези намерения. В резултат правителството на Янукович прекрати подготовката за подписване на споразумение за асоцииране към ЕС. След това в Украйна избухнаха протести, а през февруари 2014 г. Янукович бе принуден да бяга в Русия.
Снимка: Getty Images
2014: Повратният момент - анексията на Крим
По време на вакуум във властта в Украйна Русия анексира полуостров Крим през март 2014-а. Този повратен момент даде началото за необявена война, която продължава и днес. На снимката: руски военни в Симферопол, Крим през март 2014 година.
Снимка: Filippo Monteforte/AFP/Getty Images
2014: Войната в Донбас и "народните републики" Луганск и Донецк
Руски и местни паравоенни структури провокираха избухване на сепаратизъм в Донбас. Провъзгласени бяха две "народни републики" в Луганск и Донецк, ръководени от руски военни, облечени в униформи без опознавателни знаци. Киев реагира бавно, изчаквайки резултата от президентските избори в края на май 2014-а. След това украинските власти прибегнаха до широкомащабна употреба на сила.
Снимка: REUTERS/Maxim Shemetov
2015: Битка за позиции
В началото на 2015 сепаратистите преминаха в широко настъпление. Киев обвини Москва в тайно използване на военни сили. Русия отричаше. Украинските сили претърпяха поражение в района на Дебалцево. С посредничеството на Германия и Франция беше подписан договорът "Минск 2", но това споразумение и до днес си остава само частично изпълнено.
Снимка: Andriy Andriyenko/AP/dpa/picture alliance
2021: Руски войски по границата с Украйна
През 2021 се стигна до ново изостряне на отношенията. Русия на два пъти - през пролетта и есента - разположи свои войски по западната граница. Украинското и западните разузнавания съобщиха за опасност от евентуално въоръжено нападение. Москва настоява за гаранции, че Украйна няма да бъде приета в НАТО и обяви, че докато това не се случи, няма да изтегли войските си от границата.