Коментар от Татяна Ваксберг:

Поне от десетина години България е потопена в ескалираща етническа омраза и не е нито първата, нито последната страна, в която протичат такива процеси. Моделът на ескалацията е известен от десетилетия - стигне ли се до физически посегателства, първата жертва са мразените хора (в българския случай това са предимно ромите, бежанците, ЛГБТ), а веднага след тях - онези, които ги защитават. Беше само въпрос на време кога някой ще нападне този или онзи правозащитник, след като нападенията срещу бежанци зачестиха, а във вербалната агресия срещу тях се включиха почти всички политически сили. От държави с ескалирали в миналото конфликти познаваме и следващата стъпка в този процес - разширяването на терена, на който се води побоят. След един нападнат (бежанец), нападнатите стават двама, а после трима. Така е и с публичните им защитници. Днес е Кънев, утре са двама като него, после трима. С времето нападнатите може и да станат повече, но не е вярно, че след Кънев “всеки” може да бъде пребит посред бял ден, както се казва в много коментари - именно защото става дума за идейно обусловен процес с ясна мишена. А не за насилие заради самото насилие.

Прикрито омаловажаване

Не е вярно и друго обяснение, което се съдържа в коментарите - че Кънев е бил нападнат, защото е изразил някакво мнение, а българите никак не обичат да слушат мнения, различни от тяхното. Това е прикрито омаловажаване на случая - по две причини. Първо, Кънев не е нападнат заради изричането на какво да е мнение, а заради изразяването на правозащитна позиция. Второ, "мненията" на БХК не са просто мнения, а съжителстват с действия - те завеждат дела в страната и в чужбина, организират мониторинг, отправят препоръки към властите, водят статистика, влияят на общественото мнение. Казано накратко: в случая става дума за нападение срещу това, което правозащитната дейност представлява по условие. То е символичен удар по съвсем конкретна дейност заради нейната същност. Да твърдиш, че Кънев не бива да бъде бит, защото “всеки има право на мнение”, е като да преместиш проблема там, където той не се намира.

И все пак: как стигнахме дотук? Как се случи така, че събитията станаха прогнозируеми заради модели, които познаваме от раздирани от войни държави, а не от мирния демократичен свят? Ами стана така заради думите, които прераснаха в действия. И заради това, че както думите, така и действията бяха търпяни и дори защитавани. При това не непременно от хора с недемократичен профил.

В началото беше форумът

Първият ненаказуем хейт дойде с интернет. И с успокоението, че “така е навсякъде”. Но не беше навсякъде. Никоя медия в по-демократичния свят не можеше да си позволи форум с расистки призиви, ревизионизъм и заплахи. Докато в българския случай това си беше норма - в продължение на близо 15 години недопустимият език беше толериран от медиите. Далеч по-дълго, отколкото беше необходимо за оформяне на една основна обществена нагласа: че в България няма публична среда, която да смята този език за неприемлив. Нищо чудно, че след автокорумпирането на медийната среда дойде и падението на политическата. В момента в България няма нито една политическа сила с относително висока степен на влияние, която да е адекватен противник на изразяването на омраза. Патриотичният фронт е в управлението на страната, а Реформаторският блок има министър, който говори за ромите като за “скотове”. За 15 години думите на полуграмотни читатели във форумите стигнаха до трибуната на парламента и вече се изричат масово от хора с достатъчно добро образование. В момента просто не е редно да имаш правозащитно отношение към малцинства и бежанци. И пясъчният часовник отброява микрон по микрон хода на нещата в неправилната посока. Въпросът е кой ще го обърне и кога. Времето изтече.