Другите двама носители на тазгодишната награда за мир са от Южна Африка и Австралия. Маринела Липчева беше на тържествената церемония в Бремен и на семинара, на който „Анимус” и „Пулс” представиха дейността си.

Жените, които търсят помощта на „Анимус” в София и на „Пулс” в Перник, са с тежки психически травми. Съдбите им си приличат – завъртени в дяволския кръг от крайна бедност, липса на образование и насилие. Повечето са от ромски или турски произход, неграмотни и лековерни, убедени, че проституирайки на Запад ще успеят да си осигурят по-добър живот в България. Едва пристигнали в Германия, те се сблъскват с това, което социолозите наричат „модерна форма на робство”: продавани от сводник на сводник, изнасилвани, пребивани, абсолютно безправни - при това в демократична държава като Германия, в красив и уреден град като Бремен, например.

Шансовете за нормален живот - равни на нула

По-голямата част от принудително проституиращите в града са източноевропейки, припомня Мари-Луизе Бек, депутатка от партията на Зелените в Бундестага. Нейното приветствие в чест на двете български организации, получили бременската награда за мир, е апел към всички, които си затварят очите пред трагедията на тези жени: „Какво ни засяга България? Има една тъмна страна на контактите ни с нея, но тя трябва да бъде изречена на висок глас: докато в Германия, в град като Бремен, има мъже, които използват безскрупулно тези жени, ние носим отговорност за случващото се тук”, казва депутатката Мари Луизе Бек.

Благодарение на добрите контакти между полиция и неправителствени организации в Германия и България някои от жените успяват да се изтръгнат от кошмара. Завърнали се в България обаче те мълчат, изплашени до смърт от мъчителите си. Шансовете им за нормален живот са равни на нула: без здравни и социални осигуровки те не могат да се лекуват, не могат да получават помощ, нямат работа. Затова пък шансовете да попаднат отново в мрежата на сводниците са големи и драмата започва отново:

„Имахме такъв случай, при който трафикантите чакаха жената да се върне, почти се готвеха отново да я приберат и се наложи да се обадим на хора, които ни помагат, за да не попадне тя отново в трафика”, казва Надежда Стойчева от софийската асоциация „Анимус”. Тя и Екатерина Велева от организацията „Пулс” в Перник разказват за дейността си на семинар с участието на колеги от германска неправителствена организация в Бремен, която също помага на българки, станали жертва на насилие.

Насилието като константа

Макар да звучи парадоксално, голяма част от тези жени не се смятат за жертви – поради простата причина, че насилието е било винаги част от живота им. Ето защо един от основните моменти в психотерапевтичната дейност на организации като „Анимус” и „Пулс” е да покажат на пострадалите жени как могат да превъзмогнат случилото им се. Трудно начинание, защото „колкото по-дълго е траел кошмарът с принудителната проституция, толкова по-трудно е да им се помогне”, казва Надежда Стойчева от „Анимус”. Не случайно тази асоциация от София и фондация „Пулс” в Перник залагат все повече на превантивната дейност сред ромската общност, в училищата и дори детските градини. Съзнанието за това какво означава насилие е вече крачка към преодоляването му, са убедени от „Анимус” и „Пулс”.

Дали в България се цени дейността на двете организации, получили международната награда за мир на град Бремен? Надежда Стойчева от асоциация „Анимус”: „В България ни ценят като експерти и като хора, които си разбират от работата. Но това ни костваше време. Не е съвсем осъзнато, че един започнат проект, свързан, например, с грижа за децата, не може да приключи ей така, не можем да им кажем на децата: „Отивайте си! Проектът свърши”. Ние продължаваме и търсим нови възможности това да се случва систематично.”

Трудно извоювано признание

Асоциация „Анимус” се издържа с пари от Европейската комисия, но междувременно и със средства от България. Кризисното звено към асоциацията е подпомагано от Софийската столична община и българското социално министерство. Това трудно извоювано признание води понякога и до прекалено големи очаквания спрямо неправителствените организации, помагащи на жените, станали жертва на насилие. Екатерина Велева от фондация „Пулс” обяснява: „В началото се отнасяха с голямо недоверие и саркастично както към нас, така и към проблематиката, по която работим. Но напоследък има леко идеализирана представа за това какво можем да предложим като помощ. А когато някоя институция не може да се справи, тя казва: „Отидете в „Пулс”, там могат всичко!”

Надеждата на двете български организации е, че международната награда за мир от Бремен ще им помогне да разширят кръга на спонсорите си. А това ще подсигури по-нататъшното им съществуване.