Мозъкът на тийнейджъра е като строителна площадка, казват учените. На челото му би трябвало да има табела с надпис "Затворено заради реконструкция". Зоната, в която обикновено се взимат рационални решения, точно в момента се преформатира, този вид дейност се прехвърля към мозъчния дял, който иначе отговаря за емоциите. Колатералните щети са известни: пубертетът и заобикалящата го среда са измъчвани от емоционални пикове и сривове. Той ту се фука, ту се чувства нищожен, никога не е ясно каква точно емоция ще последва, но пък по всяко време е налице усещането за наранена гордост. В никой друг момент от живота си (като се изключат евентуално кратките фази на силна влюбеност) човек не е в състояние да демонстрира едновременно чувство за хумор, остроумие и бързина на реакцията ръка за ръка със смайваща несвхватливост, стигаща до пълна оглупялост.

Пубертиращият е изложен пасивно на ремонтната дейност в мозъка си. Социалните и политическите реконструкции обаче се извършват съвсем активно: децата се опитват да тестват правилата, за да проумеят къде са неподлежащите на преговори граници на тези правила.

Младите - в плен на ината и фрустрацията

В особено революционни моменти, или когато от тях се изисква изпълнението на особено досадни задължения, подрастващите издигат искания за ликвидиране на установения ред. Или най-малкото мащабна реформа, гарантираща поне едно: компенсация за неправдата от времето, когато са били твърде малки и беззащитни, за да им се налагат изобщо правила. Онова, което към момента може да бъде компенсирано само с истинско право на глас и чрез преговори, трябва да се извършва на всяка цена като между равнопоставени. Глупавото е само, че духовната и емоционалната зрялост не вървят непременно ръка за ръка с видимото физическо съзряване, използвано като аргумент за "равноправното участие".

"Затворено заради реконструкция" - този надпис би трябвало четливо изписан да бъде поставен и пред сградата на ООН. При това не само защото от години се преговаря за ръководния й орган - Съвета за сигурност. Никъде другаде не проличава по-ясно, че след края на Студената война е настъпила нова ера - ерата на пубертетите. Неин отличителен белег е бойният вик: "Искаме нов ред!" Та нали в крайна сметка старият - редът на Съвета за сигурност, на Световната банка, на МВФ заедно с водещата доларова валута - е бил установен, докато повечето, представени в ООН страни, са били зависими от колониалните сили, за което колонизираните не са имали никаква вина, а след това са се озовали, незначително малко по-независими, в лагера на някоя от двете световни суперсили. Едната от двете суперсили-свръхмайки обаче рухва и деградира, превръщайки се самата в полузрял тийнейджър, който кога с разбиране, кога фукайки се с огромните си ресурси, търси да открие новата си роля. А другата суперсила внезапно започва да изглежда, точно както пубертетите виждат родителите си, стара, амортизирана и много, много старомодна. Изведнъж от всички страни се разнася призивът старата Америка да отстъпи на Световната сцена място за новите сили. На онези, които са в разцвета си, демонстрират бърз растеж и динамично увеличаващо се население.

Ако "старците" започнат да се бранят и обърнат внимание, че ангажираността за световната политика означава също така носене на отговорност и право да се допускат грешки, но и поемане на остра критика, тогава ги обвиняват в арогантност. Независимо от това, че много страни, в които ги считат за особено арогантни, живеят от великодушните подаяния на "старците". За особено арогантно се смята, когато страта велика сила запита какъв по-конкретно нов ред биха желали новите сили - отвъд "равнопоставеността" и "възприемането им насериозно". Тогава подрастващите от Пекин и Делхи, от Москва и Бразилия млъкват леко смутени. Но "старецът" знае също така добре, че този въпрос звучи горе-долу толкова привлекателно, колкото и императивът на стотици поколения родители "Докато аз те храня...". "Старецът" също така осъзнава, че новите още сега или в близко бъдеще няма да имат нуждата да бъдат хранени от него.

Кога приключва пубертетът?

Нищо. Той е, както и Просвещението на Кант, израстването от непълнолетието. Без тези, както ги наричат американците, "болки на растежа" при подрастващите, без този труден преход към зрялостта и отговорността като цяло бихме си останали в един доста непораснал, дебалансиран свят.

Кога обаче тийнейджърът най-сетне е пораснал, се пита предвид "болките на растежа" нервираният родител-настойник на пубертиращия. Тогава, когато проумее, че и "старите" разполагат само с ограничени ресурси, че самите те не са съвършени, а допускат немалко грешки и че трябва да приемат отговорността и критиката без да демонстрират твърде много инат и фрустрация. Човек е пораснал тогава, когато сам се улови, че е започнал да говори онова, което старите винаги са му казвали.

Анализ на Зилке Темпел, публикуван в списание Internationale Politik