Живеем в объркани времена...

Нашето поколение беше свидетел в какво имаха право да вярват родителите ни и как като пясъчен замък рухна политическата система, в която бе минал целият им живот. Сами малко успяхме да видим от тази действителност:

Видяхме как се марширува под строй на 1-ви май и на 9-ти септември и как усмихнати хора с карамфили в ръце махат на самодържеца, застанал горе. Научихме се да разпознаваме героите на труда, гледащи ни от черно-белите снимки навред около нас. Научиха ни да не разказваме политически вицове в училище, защото това можеше да струва бъдещето не само на нашите родители, но и нашето собствено.

Разпиляхме се...

Носехме тъмносини униформи от евтино сукно и косите ни бяха късо подстригани, защото Партията виждаше в нас не деца, а пионери и комсомолци. Научихме се да предаваме другия, защото учителите ни хвалеха за това. Официално повтаряхме, че всичко лошо идва от Запада, но пък най-вкусните лакомства и най-красивите дрешки мама ни носеше тъкмо от Швейцария.

Разпиляхме се много млади като цветен прашец във всички посоки на света. Живеем живота си далеч от майки и бащи, нашите деца израстват без баба и дядо, а един ден, когато родителите ни грохнат и вече не се справят сами, няма да можем да бъдем до тях.

Нямаме корени и Родината вече е чужда за нас. Ние сме едно голямо семейство, но всеки е сам. Нашите приятели са като звезди в облачна нощ: въпреки че не ги виждаме, знаем че са някъде там, макар и много далеч. Рождени дни, Коледа и Великден празнуваме пред камерите в Скайп.

Най-вкусните и ароматни гозби от детството вече не можем да помиришем и опитаме. Само през май, щом цъфнат липите, затваряме за кратко очи, за да се пренесем при баба и дядо и да се почустваме отново обичани.

Някога си мислехме, че всичко е временно, че до няколко години, пет или шест, ще се върнем със западните си дипломи, че с набрания опит ще спомогнем за нещо добро. Днес никой вече не вярва в това. У дома корупцията вилнее, мафията управлява, полицията се страхува, а законодателството отдавна е в отпуска. Всичко напомня на евтин, но тъжен фарс.

Да загърбиш дома си

Мила и Златко построиха къщата, за която винаги са мечтали, сами със собствените си ръце и душа, но не издържаха и обърнаха гръб на мечтания дом. Днес живеят в Лондон и плащат огромен наем за малко и шумно жилище. Дъщеря им вече не може да говори с дядо си, защото не разбира езика му.

Когато майка й за втори път по спешност постъпи в болница, Мила не можа да бъде до нея, видя я едва на гробищата, преди да спуснат ковчега й.

Ива и Петър имаха хубава работа, радваха се на уважение и обич, но тъй и не свикнаха с беззаконието и заминаха. Днес Ива продава цветя на един берлински пазар, а талантливият илюстратор Петър работи на строеж и бърка цимент. Въпреки това и двамата казват, без да се замислят дори за секунда: “Ние сме добре!”

Живеем действително в объркани времена...