Айнщайн бил слаб ученик?

За разочарование на всички мързеливи ученици, които се оправдават с великия физик, трябва да кажем, че Алберт Айнщайн изобщо не е бил слаб ученик. Вярно, че някои предмети – като физкултурата и езиците – не го интересували особено, но дори по тях младият гений изкарвал съвсем прилични бележки. Айнщайн особено не харесвал зубрачеството и назидателния тон на учителите: „Учителите в началното училище се държаха като старшини, учителите в гимназията – като лейтенанти”, пише по-късно нобелистът.

Всъщност, Айнщайн от сърце и душа мразел потискащата йерархичност и субординация, характерни не само за Прусия и Германия, но и за армията. Ето още едно негово изказване: „Всеки, комуто се харесва да марширува в стъпка под команда, заслужава моето презрение. Такъв човек е получил погрешка големия си мозък, на него изцяло му стига гръбначният мозък.” Ясно е, че ученик, който има подобно отношение към дисциплината, не ще да е бил любимец на учителите. Въпреки това Айнщайн нито веднъж не е повтарял учебна година, а учителите тъй и не успели да го изхвърлят от училище заради лоша дисциплина. „Би било хубаво да се махнете някой ден,” казал му веднъж един особено раздразнен учител. Айнщайн възразил, че не е сторил нищо нередно, а учителят обяснил: „Самото ви присъствие, вашата мечтателност и безразличието ви към всичко, което се опитваме да ви научим, подкопава целия ни респект в очите на класа.” Да, в този смисъл Айнщайн наистина е бил „лош” ученик. А иначе по предметите, които истински го интересували – математика и физика – той още като ученик бил блестящ.

Китайците - по-жълти от другите?

Въпреки разпространеното схващане, средностатистическият китаец не е по-„жълт” от средностатистическия французин или българин. Ако гледаме цвета на кожата, трудно ще направим разлика между европейците и китайците. При първите контакти с Китай европейците изобщо не говорят за „жълта раса”. През 1515 година италианецът Андреа Корсали заключава, че те „са от нашата порода”, а малко по-късно императорският пратеник Трансилванус пише, че китайците са „белокож народ с високо развито общоделие, което прилича на германското”.

За пръв път жълтото се появява през 18-ти век, когато европейците започват да делят света на раси. Понеже тогава им трябва някаква междинна раса между „белите” на Север и „черните” на Изток, тогавашните псевдоучени изнамират „жълтата” раса. Най-напред индийците, а после и китайците са обявени за жълти.

Известният по онова време германски професор Блументал дели расите на „кавказка” с бяла кожа, „монголска”, чиято кожа обикновено била „жълта като царевица, като варена дюля или като сушени лимонови кори”, „американска” раса с „бакъреночервен цвят” и „черната” раса в Африка. Тези наукообразни расистки възгледи отдавна са отречени от сериозните учени. Но за „оптическата грешка” с жълтия цвят на китайците има и още няколко причини. Първо – жилавото предубеждение, че китайците по-често боледуват от жълтеница, та затова повечето от тях жълтеят в лицето. И второ – голямата почит към жълтия цвят в китайската култура, където всичко велико, важно и божествено е именно жълто. Нека споменем само Жълтата река и Жълтия император.