Когато сегашният британски премиер Гордън Браун беше още министър на финансите, нареди на банкнотата от 20 лири образът на композитора Едуард Елгар да бъде заменен с този на икономическия изследовател Адам Смит - не особено почтителен жест към паметта на човека, автор на така популярното "Land of Hope and Glory", познато още като неофициален химн на Англия. При това Елгар е един от малкото британски композитори, които са оказали своето влияние и са постигнали успех извън границите на кралството.

Първоначални трудности

Едуард Елгар е роден на 2 юни 1857 година. Баща му е бил търговец на музикални инструменти и акордьор. Първоначално музикалната кариера на младия композитор е затруднена от провинциалната липса на интерес и възможности на родното му място Лоуър Бродхет. Той учи пиано и цигулка, но поради финансови причини не успява да се запише да следва музика и е принуден да стане учител по цигулка, за да се изхранва.

На 22 годишна възраст поема оркестъра на Лунатик Асайлъм - лудницата на графството. Там музиката се използва за терапия на болните. Междувременно участва като музикант в много оркестри и не спира да композира.

През 1880 година, развълнуван от музиката на Рихард Вагнер, Елгар развива амбиции. През следващото десетилетие вече си е създал име в родното му графство, но големият успех така и не идва. Пробивът е постигнат благодарение на мениджъра му Натаниел Верт, който изпраща първата му творба за оркестър не на някого в Лондон, а директно на Ханс Рихтер, диригентът на Виенската филхармония.

Успех след успех

През 1899-та година е и премиерата на Енигма Вариейшънс, с което обикновеният преподавател по цигулка се превръща в английския композитор на времето си.

През 1902 година, по текст на Артър Кристофър Бенсън, Едуард Елгар композира "Land of Hope and Glory" - най-известното си произведение. Успехът буквално се излива върху него, той получава аристократична титла, академична степен, а върхът е тридневен фестивал в Ковън Гардън, посветен изцяло на неговото творчество.

Вниманието, което му оказват, и все по-големите очаквания разболяват композитора. Той не издържа на напрежението. Последният му шедьовър, писан за жена му, е концертът за виолончело и оркестър от 1920-та година. След това интересът му към музиката сякаш изведнъж секва. Едва малко преди смъртта си Елгар започва отново две произведения, които така и не успява да завърши.

Началото на края

Първата Световна Война е и краят на големия му успех. Романтичният му патос излиза от мода след ужасите на войната, модерният свят има нужда от друг тип изкуство. В Германия и Австрия във военно време е забранено изпълнението на английски произведения, след 1918-та година програмите на оркестрите са запълнени от други имена. Това на Едуард Елгар се забравя все по-бързо.

Днес музикалната индустрия продължава да мълчи относно автора на "Land of Hope and Glory", като причината е не толкова в отдавнашната му смърт. Който и да е ренесансов композитор ще бъде изпълняван и издаван, и продажбите са осигурени, но някой, от чиято смърт не са минали дори 100 години, не представлява интерес за никого. Но все пак авторът на концерта за чело и оркестър и на третата симфония, все пак заслужава малко повече внимание. Нищо, че от смъртта му са минали едва 75 години.