Как историците оценяват мястото на българския комунизъм в националната памет четвърт век след окончателния му край показва изследване, публикувано неотдавна от софийското бюро на фондация „Конрад Аденауер“.

Оценката на българите за времената на комунистическата диктатура е неединна, защото националната памет за тях се разполага върху множество сечения, обяснява професор Евелина Келбечева от Американския университет в Благоевград, автор на изследването „Безпаметността за комунизма в България“.

„Първото пространство е това на добре организираното невежество. Второто е на перфидното замитане „под килима”, което всъщност произвежда фалшификация на историята. Третото пространство съставлява светът на низкочелата партийна пропаганда, представена от Димитър Иванов, шефът на 6-ти отдел на 6-то управление на ДС. Четвъртото поле е на срамните по своята лъжовност спомени за епохата, главно на високопоставени партийни ръководители, които единогласно величаят държавническите дела „в името на народа”. Едва петото пространство е това на честните и гневни свидетелства за ужасите на комунистическите престъплени - свидетелства на хората, изживели лагерите, затворите, изселванията и изгнаничеството“, обобщава проф. Келбечева.

Нейното изследване сочи, че като травматичен спомен комунизмът се споменава едва от четири на сто от съвременниците му. Травматизмът на Възродителния процес е оставил значително по-дълбока следа сред българските турци. „Няма обаче доказателства, че те свързват травмата от Голямата екскурзия със спомена за комунизма. Почти единодушното одобрение за Живков и комунизма – специално при мюсюлманите – е също изненадващо. Процентът на одобрение за комунистическия диктатор е почти равен на този за травматичното изживяване на Възродителния процес”, сочи Келбечева.

Единственият хепиенд - в далечното минало

Изследователката открива паралели в паметта за комунизма у живеещите в България и у живеещите в чужбина българи. Изводите от анкетите й сред българи, живеещи в България и тези сред българи, живеещи в Ню Йорк, Вашингтон и Сан Франциско, почти напълно се покриват.

Поколението на възраст между 40 и 60 години е, според нея, „най-космополитно“ – представителите му споменават като значими преди всичко събития, довели до падането на Желязната завеса и свързват този прелом с образите на политици като Роналд Рейгън, Маргарет Тачър и Михаил Горбачов. И сред това поколение обаче, както сред поколението на над 60-годишните, се е наложила представата, че що се отнася до българската история, в нея няма по-романтичен период от този на Възраждането и "по-щастлив" момент от този на Освобождението от османско иго.

В България комунизмът не е „място за памет“

Съществува дълбока пропаст между натрупаните знания и анализи на български историци за периода на управлението на БКП и информацията за комунистическия период, достигаща до общественото съзнание, - смята изследователката. Тази пропаст продължава да се задълбочава, независимо от появата на обективно написани учебници по нова история, в които за жалост често липсват съпоставките, представляващи важна част от паметта за българския комунизъм. Неговата особена жестокост проличава и от това, че след процесите срещу главните военнопрестъпници от нацистка Германия и Япония са изпълнени общо 19 смъртни присъди, докато в България през 1945 година са извършени близо 1200 съдебни убийства на „фашисти“ в резултат на дейността на т.н. Народен съд, без да се броят 30-те хиляди убити без съд и присъда непосредствено след 9. 09. 1944 г.

Аналогичният в Унгария „народен съд" издава например три пъти по-малко смъртни присъди. “Създадените в НРБ 83 “изтребителни” лагери са закрити едва през 1962 г. - най-късно в целия съветски блок. България е единствената страна, която продава на безценица своите златни резерви на Съветския съюз и по време на комунистическото управление няколко пъти изпада в състояние на фалит.

Нелицеприятни изводи

"Вместо с всичко това обаче, спомена си за комунизма много българи свързват с някаква „ситост", подменяйки чувството за несвобода и липсата на избор с евтините цени на кренвирши, соеви бонбони и брикети“, изтъква професор Келбечева. Не по-малко странна е структурата на националната памет и за периода сред 10 ноември 1989 г. Този период споменават едва две на сто от участниците в анкетите. Споменът им е свързан най-често с понятия като „демокрация“, „10-ти ноември“ и „падане на комунизма“. Споделят го обаче едва 4 на сто от българите, 14 на сто от турците, 5 на сто от ромите и 15 на сто от помаците.

Автор: Н. Цеков/ Редактор: Б. Рачева