"Отначало беше много тежко. Децата се страхуваха даже когато минаваше линейка. Те си хващаха чантичките и търсеха къде да се скрият, къде да бягат. Защото една седмица бяхме там, когато започна войната. Много страшно беше, сирените виеха. Бяха много наплашени. Вече са добре. Разбраха, че тук е спокойно, ходят на разходки и тренират гимнастика и джудо."

Това ни разказа Олга Уйфалуши, една от двете майки в новосъздаденото украинско семейство, намерило подслон в Пловдив. Фамилията е унгарска, но бащата отдавна липсва от картинката. Както и съпругът на Альона. Двете отглеждат децата си сами, след като браковете им са се разпаднали и разчитат вече само на себе си в тази преобърната действителност. И без това им е било трудно, а се е наложило да се справят и с война.

Две жени и четири деца на 15, 11, 10 и 7 години – това са наемателите на малък апартамент в центъра на Пловдив. Сред по-старите пловдивчани блокът е известен като Сталинския. Олга и Альона са го наели чрез агенция, делят си наема, получават и известна помощ за него. И двете работят в индустриалната зона, единственото им условие е да избират смените си, така че през деня винаги една от тях да е при децата. Договорите им са шестмесечни, заплатата е 1000 лв, от нея се отчисляват данъци.

"Тръгнахме от Украйна на десетия ден от войната", продължава разказа си Олга. "Бяхме пет жени и четири деца в един миниван, пътувахме 14 часа. Платихме си доста скъпо за транспорта. Бяха взривили моста, наложи се да ходим пеша с децата шест километра до границата с Молдова, а беше зима. Носехме една чанта с детски дрешки."

И Олга, и Альона говорят онзи мил старовремски български, типичен за бесарабските българи. И двете са от Болград, където половината население е с български корени. Родната фамилия на Олга е Пеева, а най- голямата ѝ дъщеря Марина от четири години следва психология в Пловдивския университет. Тя идва в града съвсем целенасочено, а по- късно разбира, че Альона, с която се познават от деца, е в Русе и я кани да се премести при нея. След трудния преход до Пловдив и периода, в който живеят осем души в стаичката на най-голямата ѝ дъщеря, разрешение се намира. И за квартирата, и за работа двете разчитат на агенция, в която работят украинци.

 Олга е завършила психология, но не е работила по специалността си в Украйна: "Да ви кажа, че в Украйна живеехме много добре, не е вярно. Много ниски ни бяха заплатите. Моята беше двеста евро. Завършила съм психология, но работех в "Хранителни стоки". А да си психолог е изобщо нереално там. Със сто евро няма как да гледаш и деца, и да плащаш сметки. Тук доходите ми са по-високи. Аз разбирам, вие ще кажете, че България не е много богата страна. Но искам да ви кажа, че нас толкова хубаво тук ни приеха, че и да искате да ви кажа нещо лошо, просто няма да мога. "

"Стараем се да не тежим на никого"

Альона е била изправена пред труден избор. Преди войната е работила като училищна медицинска сестра. След 24 февруари заплатата ѝ намалява наполовина. Тя се грижи сама за двете си деца, а на всичкото отгоре получава и повиквателна за армията. "Може би нямаше да ме вземат заради децата, но не бях сигурна, не исках да рискувам. На кого да ги оставя?".

 "Когато най-голямата ми дъщеря постъпи тук в университета и аз дойдох с нея, в София не ми хареса, тежко ми беше, много голям град, шумен, разказва Олга. „В Пловдив когато дойдохме, аз четири дни само ходих, толкова ми хареса. И толкова отзивчиви, добри хора имате тук. Когато започнах работа, не познавах никого. Сега колегите ми станаха по-близки от роднини. Искам да кажа и че нашите хора, които дойдоха от Украйна, трябва да ценят това, което правят за тях тук. Защото България наистина прави много за тях. Тя ги прие, тя ги издържа три месеца. И хората свикнаха, те не искат сега нищо - не да работят, не да си търсят работа... Доброволците сами ще позвънят да попитат кка сме, дали ни трябва нещо. Трябва ли ви нещо, как сте. Ние се стараем на никого да не тежим, сами си заработваме и живеем с това, което изкарваме, но те много ни помагат. Но има и хора, които идват тук само да се възползват и така влошават мнението за украинците. Тук има работа. Няма работа само за тези, които не искат да работят - както за нашите хора, така и за вашите. Аз не говоря чак толкова добре български, но ние се разбираме с хората. "

Сега се търсят варианти за обучението на децата. 10-годишната Ира и 11-годишната Настя са завършили трети и четвърти клас дистанционно, сега трябва да продължат в българско училище. Чакат се документите от Украйна, за да ги запишат. И те, и малкият Миша са вече със завършен ваксинационен курс и няма пречки да постъпят. Седемгодишният Миша е извадил лош късмет - започва първи клас дистанционно в Украйна заради Ковид пандемията, после продължава по същия начин заради войната. На практика все едно не го е започвал. Ще го направи наесен истински в българско училище. Само най- голямата - Маша - ще продължи да учи дистанционно в Украйна, защото ѝ остава последният клас. Нейната мечта е да следва психология в Пловдивския университет. През ваканцията децата започват курс по български език. Ира и Настя ходят на тренировки по художествена гимнастика и джудо. "Те трябва да бъдат заети, не могат да седят само в апартамента", казва Олга.

"Искаме да се установим тук за постоянно"

„Имам загинали близки. Мой съученик беше в плен и там го убиха. Майка ми почина преди година от Ковид. Тя беше лекар. Баща ми е на 65 години, цял живот е работил на полето. Сега казва: 'И да не умрем от войната, ще умрем от глад'. Нивите са минирани, не може да се жъне. Всеки ден се чуваме и се виждаме по интернет. Искахме да го приберем тук, но той не иска. Имам намерение да се установим тук за постоянно. Не искам да се връщаме."

Олга е започнала работа на десетия ден от пристигането си в Пловдив. Альона, която се присъединява по-късно, също не губи време. Обединени в грижата за оцеляването и децата – като тях има и други –  подобни импровизирани военновременни семейства са начинът да се справят със ситуацията. За едни тя е временна, за други може да се окаже по-дълга. На помощ идват доброволците от Фонда за подпомагане на украинците от войната в Пловдив. Апартаментът, който са наели Олга и Альона, е обзаведен, но дотук. Всичко останало, което прави от него дом - постелки, кухненски съдове, хигиенни материали - е помощ от доброволци. „И ние закупихме някои неща, щом получихме първите заплати и си стъпихме на краката. Сега нищо не ни липсва. Живеем като истинско семейство, нищо не делим. Работата ни харесва, хората са добри. Наблизо е Старият град, обичаме да ходим там. Оставаме с часове в двора на близката църква. Спокойно е, мирно е, не ни се тръгва“, казва Олга.

"Не сме в тежест на България" 

Измъчено и подгонено от войната, това импровизирано семейство цени всеки хубав миг. Има си и шега, която неминуемо ги разсмива всеки път, когато излязат на разходка: „Хората ни казват - какви хубави близначки имате! А Ира и Настя не са близначки, не са сестри даже. Настя е на Олга, Ира е моя“, казва Альона. Но наистина си приличат..."

Олга уверява, че не са в тежест на държавата - работят, плащат си данъците. "Ще кандидатстваме за българско гражданство, за декември сме записани. И да има облаги за бежанците тогава, не ме интересува. Ще спечелим повече, ако станем български граждани. Аз вече намерих спокойствие, това е много по- важно. България ми е втора родина, нищо различно не намирам тук. По един и същ начин говорим, почитаме мъртвите и празнуваме живота“.

Поколения, след като техните предци са напуснали България, но са съхранили и езика, и традициите си, сега тези бесарабски българи се връщат тук.

Още по темата – в това видео: