Дали медиите не са включени в специален заговор за оглупяване на хората? Ще Ви препоръчам веднага да ме попитате: защо мисля така? Защо имам такова подозрение? Ето, ще Ви отговоря:

Кой според Вас трябва да направи една новоизлязла книга популярна? Не е ясно. И понеже не е ясно, много често книгата не става популярна. Дори да има изключителни качества. Зад тази неяснота наднича още един параноичен и объркан съвременен въпрос: творците ли са длъжни на журналистите или журналистите на творците? Естествено, не си и помислям да обвиня едните или другите. Нито пък да кажа, че в журналистическата работа няма творчество.

Тоя па кой е?

Просто когато се появи една книга, обикновено се случва едно и също. Журналистите я виждат и казват: „Тя от кого е написана? От някой известен човек ли е, от някой прочут писател ли е?” Ако им отговорят „Не”, те веднага казват: „Тогава ние няма да говорим за нея. Или ще говорим... Но тихо и с неуверени гласове – както се говори за нещо глупавичко и полунеприлично. Ще говорим за тази книга точно по такъв начин, че никой да не чуе за нея. Защото за непопулярни неща няма нужда да се говори силно. За тях не бива да се шуми.”

Тогава ние ги питаме: А ако Вие не говорите за едно нещо, защото смятате, че не е достатъчно популярно... тогава как изобщо то може някога да стане достатъчно популярно? Как да стане толкова популярно, че да се престрашите и Вие да започнете да говорите за него?

И се получава един мъчителен, параноичен, порочен, омагьосан кръг. Журналистите смятат, че писателите са длъжни да идват при тях вече известни. А писателите мислят, че журналистите са длъжни да ги направят известни. Но журналистите не биха искали да се занимават с неизвестни неща, защото те не интересуват никого. И така нататък. Змията си захапва опашката.

Заговор!

И ето, появява се моят следващ въпрос: не участват ли журналистите и техните медии в някакъв заговор, който просто веднъж завинаги ще затапи, ще запуши за всякакви нови имена, творби и лица входовете към полето на Сладката Популярност? Ще закове дверите към Известността

... и към Вечността? (тук говоря вече с плахост и неудобство)

В българската културна (по-специално литературна) територия този феномен, този - хаха! – да го наречем заговор, работи ето така. Журналистите популяризират силно и с голям ентусиазъм само неща, които са дошли при тях вече популярни. Тоест, транспортиращи някаква популярност, придобита по съвсем нетворчески пътища. Ето! Една книга става известна, защото е написана от вече прочутия сценарист на телевизионно предаване. За нея се говори навсякъде и тя получава широк медиен отзвук, защото е написана от известна певица, от прословута проститутка или от внучката на бивш партиен господар. Но не и ако е написана просто от най-обикновен писател.

Защото Най-Обикновеният Писател е човек, който няма с какво да стане известен, освен с писането си. А журналистите не смятат, че има някакъв смисъл да се говори за хора, занимаващи се с такова скучно занимание.

Кока-кола в неутрални бутилки

Ще попитате (но без никакво основание – повярвайте ми): Не може ли, не е ли възможно, не допускаш ли ти, глупако, че една книга и един писател могат да станат известни и без помощта на медиите и на тия журналисти, които ти смяташ за длъжници? Не може ли просто хората сами да стигнат до тях?

Хахахахаа.

Не.

В консуматорските времена един продукт, който не е рекламиран, просто не съществува! Помислете само! Ако някой налее Кока-кола в безцветни бутилки без етикет и я разхвърля по мърляви, улични сергии от Люлин до Факултета – мислите ли, че някой би я удостоил дори с молекула внимание? И би ли станала тя Най-Величествената Напитка на Всички Времена? Мисля, че не.

Естествено, книгите не са Кока-кола. Но и те изпитват огромна нужда да станат легендарни. Ако една книга не е обвита с някаква легенда, тя е просто куп хартийки.

И така. Съвременният български журналист няма усещането, че би могъл да бъде (а и трябва да бъде) създател на тия легенди. Той очаква книгите и писателите да идват с готовите си легенди.

Зет под егидата на др. Генерален Секретар

Ето един мимолетен пример. Батето, милият, лека му пръст, с неговото легендарно зетстване под крилото на Другаря Генерален Секретар на Партията. Той идва при журналистите с готовата си легенда и те радостно се сурват да пишат за него. Но никой не пише за истинските, големи нови писатели на новото време. Защото те не са известни с нищо. Само с книгите си. Които няма кой да направи известни.

Но сега ще се измъкна от своята параноя с един рязък и мощен замах! Първо – аз освен писател, съм и журналист!

И за да не страдам от тия омагьосани кръгове и от тия подозрения, просто ще поправя несправедливостта. Ще го направя с цялата си писателска, наивна и нерекламна непохватност. Просто ще напиша списък на писателите, за които журналистите не пишат, защото смятат, че след като не са известни с нещо друго, няма за какво да се пише за тях.

... и брат ми

Стефан Иванов, Деян Енев, Емил Андреев, Момчил Николов, Момчил Миланов, Радослав Парушев, Васил Георгиев, Тома Марков, Иван Димитров, Емил Йотовски, Светослав Терзийски... И още много други. Скоро ще продължа списъка.

Последният даже ми е брат. И това не е връзкарство, просто още един повод да говоря за него с гордост.

Това е.