Въпреки напредналата си възраст (83) и болките в гръба, Зита Суш е пълна с енергия и обича да се шегува. Само когато говори за отвличането си в Германия, настроението й помръква. През 1942 година тя е отвлечена от едно сиропиталище в Лодз. Едва когато става на 12 години, се завръща в Полша. Днес живее в един от бедните квартали на Варшава под друго име. Тя не иска никой от съседите й да узнае за трагичната й съдба. „Не искам отново да бъда германското копеле“, казва тя. Така я наричали, след като се завърнала в Полша след войната.

Нацистите използват брутални методи за принудителната германизация на деца като Зита. Те отвличат деца от окупирана Полша в Третия райх или ги отнемат насилствено от извършващите принудителен труд полски работници. Още през 1938 година Хайнрих Химлер заявява: „Аз възнамерявам да донеса германска кръв, да я грабя и крада, откъдето мога“. В окупираните страни нацистите започват да отнемат деца от родителите или да ги завличат от сиропиталищата. Критериите за подбор на децата са сини очи и руса коса, което съответства на идеалните представи на Хитлер за „арийската раса“. За принудителната германизация на децата отговаря СС-бригадата „Lebensborn".

Коя е майка ми, кой е баща ми?

След отвличането й в Третия райх Зита няма право да говори на матерния си език. В германското училище и в детския приют на „Lebensborn" нацистите наказват строго децата, които проговорят на майчиния си език. Зита обаче има късмет. Тя попада в грижовно семейство в Залцбург. А след войната полското правителство връща в родината им над 30 000 деца. Сред тях е и Зита. Тя отново е изпратена в сиропиталище, където постоянно я наричат „тъпа германка“, защото може да говори само на немски.  Затова и времето, прекарано в семейството в Залцбург, си остава за нея „най-прекрасното в живота ми“. И до днес тя  издирва близките на това семейство - без успех.

Германско-полски журналистически екип от ДВ и полският информационен портал Interia.pl помагат на Зита в това начинание. Журналистите търсят в германски и полски архиви следите на „роднините“ й в Австрия и главно тези на полската й майка. Издирването обаче често е безнадеждно, защото германските институции навремето променят имената на отвлечените деца.

Подобна е и съдбата на Херман Людекинг, който също е бил отвлечен от окупирана Полша. Днес той живее в Южна Германия. Той също иска да открие кои са истинските му родители. Помага му сдружението „Откраднати деца - забравени жертви“. Неправителствената организация от 2012 година се опитва да обърне вниманието на германските политици върху темата за принудителната германизация. Напразно. „Нас ни забравиха като жертви. Други групи от жертвите на нацизма получиха обезщетения. Само ние не сме“, казва Херман Людекинг. Той е първият от отвлечените полски деца, който настоява по съдебен ред за обезщетение. През лятото на 2017 година той е завел дело срещу Федералната република и сега очаква процеса. Все още обаче не е насрочена дата за разглеждане на делото.

Инициатива за отвлечените деца

През лятото на 2017 година стартира и германско-полски проект на ДВ и полската информационна платформа Interia.pl. Оттогава насам репортери от двете страни посещават различни институции, архиви и фондации, както и някои от все още живите жертви на принудителната германизация. Медиите от двете страни започват да публикуват информации по темата и да помагат на жертвите в издирването на техните близки.  В рамките на някоко месеца двете медии са публикували над 40 текста и 24 видеа, които са достигнали до милиони хора.

Времето изтича

Журналистите са провели и по-нататъшни разследвания и са приобщили към проекта много хора, които си помагат взаимно в издирването на близките на жертвите на принудителната германизация. Досега обаче издирванията не са се увенчали с успех. Зита Суш, Херман Людекинг и много други жертви продължават да издирват своите близки. Заведеното от 88-годишният Херман Людекинг дело няма да реши проблемите, но чрез него съдбата на забравените жертви ще стане известна на повече хора. Такава е и целта на германско-полския журналистически екип. „За мен беше най-трудно да разговарям с хора, които десетилетия наред сами издирват своите близки и на 80 години все още не знаят кои са в действителност. През цялото време усещахме как времето изтича. Осъзнавахме, че това е може би последната възможност да разговаряме с тези хора, преди те да са си отишли от живота“, казва Евелина Карпинска-Морек от Interia.pl.