Публиката е станала на крака и френетично аплодира чалгаджийско-маршовата стъпка, с която започва, а и ще продължи песента „От векове за векове”. На сцената в НДК тържествено гръмва пиратка, от прожекторите лумват изкуствени огньове.

„През огън и забрава /Познала вечна слава,/ Родино, ти сега блестиш” – пее Лили Иванова, опакована в прилепнала черна рокля с дъъълга цепка, фигурален чорапогащник и червена барета със знака на БА.

Публиката подскача и ръкопляска още по-ожесточено, когато зад гърба на певицата някак заплашително се възправя хор от войници с камуфлажни униформи и пластмасови автомати.

„Ооо, ооо, ооо!” – стройно се разпява този оживял фриз от паметника на Съветската армия, за да удари едно рамо на припева:

„От векове за векове,

Не може нищо да ни спре,

Чеда сме на прославен род, наречен български народ.

Роден ли си да си войник, роден си ти да си велик!”

Силата на маршо-чалгата

Естествено, извадените в началото пластмасови автомати няма как да не се обадят на финала. Песента завършва с пукотевица от безразборната стрелба на войнишкия хор, докато публиката, разположена в подножието на този разноцветен, шумен и весел „афганистан”, крещи еуфорично.

Тук-таме патриотическата вакханалия изцежда и сълзи. Но сълзи не на горест от фалша и на ужас от кича, а сълзи на автентично щастие и непресторена гордост.

Тези хора ликуват. Маршо-чалгата ги прави живи. Тъкмо бутафорията „кипва кръвта” и „пълни душата”.

...

„Трети март е, уважаеми дами и господа!” – продължава с апломб водещият на друг концерт по случай националния ни празник. „Ние, българите, сме горд и смел народ! Не чувам вашите ръкоплясканияяяяяяяяя!”

Гордият и смел народ веднага изпълнява заданието, поради което панически превключвам на трети канал.

По него тече дискусия. Говорят хора със сиви, кафяви и черни костюми. Вратовръзките им преливат от сиво в черно и от черно в кафяво към сиво. Такова е и излъчването им. Такова е и малкото им голямо бърборене.

...

Започват вечерните новини. Сводката за тържествата бива поднесена с изискуемата за повода приповдигнатост. Има и пряко включване от Батак.

Местният свещеник говори за „подвига (клише №1) на безмилостно изкланите от мюсюлманите (клише № 2) храбри мъже, жени и деца” (клише №3”), които Българската православна църква скоро ще обяви за светци. Когато се задъха от клишета № 1, №2 и №3, репортерът му подава клише №4 („кажете нещо повече за героизма на батачани”), а свещеникът ловко отбива с клише №5 („тяхната саможертва е свята”).

Супа за душата

Следват спортните новини и прогнозата за времето. Ще застудее. И тъкмо когато семейство Елеонор и Спаска Карагеоргиеви (по „Великите българи”) вече тръпнат в очакване на любимия си турски сериал с участието на Къванч Татлъту, Гюнгьор Байрак и Тарък Юнлюолу, от екрана се излива друга супа за душата – холивудска мелодрама.

Трети март е все пак, не върви да им пускаме изневерите на Джюнейт Чалъкшур – вероятно си е мислил програмният директор. Ето защо днес Елеонор и Спаска ще „празват” патриотично.

...

„Класическите произведения на българската литература са слънчевите стълбове, крепящи националното ни самосъзнание. Те са кристалните мостове на възторга, по които Отечеството ще премине през огън и страдание и ще пребъде в третото хилядолетие.”

Това пише на корицата на сборник с разкази и повести на „патриарха на българската литература”. Думите са на издател – съзидател, за чието поетическо творчество съм си изрязала следната рецензия: „Мечтаната от него сфера става материя чрез Светещото нищо, заченатото в тишината е изригващо, гарантиращо нежна затвореност - отвореност.” Ужасено връщам книгата на лавицата.

Булгар, булгар!

Отварям празничния брой на един национален всекидневник и попадам на успокояващи думи: „Мисля, че ако човек отиде в някоя страна от Третия свят, самочувствието му малко ще се повиши”.

Казва го един уважаван професор. Неговият съвет е читателите на вестника да се сравняват „не с Швейцария и Германия, а да си помислят какво е например в Египет.” Аргументът му е: „При такъв паралел виждаме, че все пак имаме някакви предимства. Ние сме модерни хора, изградили сме една може би зле работеща, но все пак социална държава.”

...

Тук си спомням една реклама от началото на прехода. Тантурест и мустакат сънародник подскача весело из селце някъде в подножието на Алпите. Свирука си безгрижно, а зад гърба си крие нещо. Изведнъж съглежда през стобора засукана швейцарка в народна носия. Вади „нещото”, което се оказва шоколад, а швейцарката опитва, примижава от удоволствие и закачливо пита: „Уткадъе?”. „Българин, от Своге!”, гордо се представя нашият.

...

Шоколадовата версия на „Булгар, булгар!” беше хит през 90-те. Ей ни на, пристигаме в Европа - казваше тя с известна самоирония. Излел е Дельо хайдутин, но този път не се рее из Космоса, а отваря очите на самите швейцарци как се прави шоколад. После ще ги учи и да си сверяват часовниците...

Двайсет години по-късно обаче нито Своге се премести в Швейцария, нито Швейцария дойде на Балканите. Ние вече дори не мечтаем „как ще ги стигнем” и окончателно сме се съгласили да живеем „все пак”.

20 год. по-късно ни остана ни само Лили Иванова и Светещото нищо

Но мечтата ми да бъда патриот „все пак” не ме напуска. Което означава, че или трябва да се запозная по-задълбочено с живота в Буркина Фасо и Сомалия, или да си купя пластмасов автомат, за да подпукам от балкона по случай обявяването на батачани за светци.

Казват, че имало и трети вариант. Например: да не се подпираш върху слънчевите стълбове на безсмислието, нито да минаваш по кристалните мостове на фалша. Или: да не подскачаш радостно, когато откровено ти се подиграват – при това „от векове за векове”, нито да въздъхваш облекчено, когато те успокояват, че „има и по-зле”.

Каза ми го приятел. Даже го бил изпробвал. В момента той живее в Швейцария.

*Продължение на анализа „Записки на начинаещия патриот” от 3 март 2010 година, публикуван в "Дневник"

Автор: Любослава Русева, "Дневник"

Редактор: Александър Андреев