Щеше да оцелее, ако беше по-цинична, пише Норман Мейлър в биографията на Мерилин Монро. В това има нещо вярно. Тя е могла да бъде повече във всичко, което животът й е предоставил: по-пробивна, по-твърда към другите, по-щастлива. Но е трябвало всъщност да бъде по-малко ранима, по-малко измъчвана от съмнения в себе си, по-малко зависима от хората, които не са й сторили добро, от таблетките, които я съсипват, от алкохола, който замъглява погледа й за нещата от живота. Ако е притежавала по-малко талант, е щяла да има и повече шансове да оцелее, по-малко амбиции, по-малко внимание към чувствата и истинския им израз. От самото начало ли не е имала шанс, тъй като е била такава, каквато е?

Трагичната история на една сложна жена

Безброй книги са се опитвали да отговорят на тези въпроси и в повечето случаи те са разкривали интереса на авторите. Защото в повечето случаи тъкмо до това се свежда мотивът за написването на тези книги - до очакването, че със странното същество на име Мерилин Монро могат да се спечелят пари, включително и особено след смъртта й. Съзаклятнически теории, че е убита, нови и нови фотоалбуми, биографии, мемоари.

През 1993 г. излезе биографията на Монро, написана от Донълд Спото - суха като протокол за аутопсия, дискретна, неподатлива на съблазнителния чар на Мерилин, скептична към публичния й имидж и представата, която самата тя изгражда за себе си. Книга, която се противопоставя на всички легенди; книга, която разказва може би не истината за тази жена, но изважда на бял свят оспорваните факти и ги поставя във вярна светлина.

Книга, представяща трагичната история на една сложна жена, която всячески се опитва да бъде независима и въпреки това непрестанно се заплита в зависимости, която не иска да бъде превръщана в жертва и създава собствено филмово студио, защото не вижда бъдеще за себе си в студия от рода "Фокс". Ако не след биографията на Нормън Мейлър, то поне след тази книга никой вече не може сериозно да твърди, че Мерилин Монро е глуповатата блондинка, за която я вземат някои от съвременниците й. Затова пък други нейни съвременници - Норман Мейлър, Труман Капоти и третият й съпруг Артър Милър - ясно виждат интелигентността, съпротивителната й сила, интелектуалната й жажда.

Сензационна находка или комерчески интерес?

И ето сега - отново Мерилин. Открит е нов материал. Написан от нея - записки в тефтерчета, на хотелска хартия, на откъслечни листчета. Плюс непубликувани или рядко публикувани снимки. Тази книга за Мерилин Монро излезе едновременно в няколко страни и на няколко езика.

Естествено, човек си задава въпроса как така 48 години след смъртта на Монро изведнъж са открити записки, забутани под кревата, в който неведнъж е спала, в стаята, както се твърди, на сина на Лий Страсбърг. И дали тази неочаквана находка не е свързана с факта, че най-после е сложен край на продължилия години юридически спор относно филмовите права и лицензи за разпространение на образа на Монро или с това, че за да избегнат калифорнийския данък, наследниците на Мерилин я обявяват посмъртно за гражданка на Ню Йорк?

Разбира се, че в предговора на новоизлязлата книга се говори за "художествени и литературни съображения", за необходимостта да "се осветлят неизвестни страни от личността на актрисата" и не се отваря нито дума за някакви си комерчески съображения, накарали Ана Страсбърг и синовете й да предоставят за публикуване материала. Ана Страсбърг е наследница на Лий Страсбърг, който на свой ред е наследник на Мерилин Монро. В завещанието си актрисата изрично го моли да раздаде онова, което тя притежава, на приятелите и познатите й. Което Лий Страсбърг не прави, додето притежанието не се превръща в скъпа реликва, продадена след смъртта на самия Страсбърг от жена му Ана срещу 13 милиона долара. Впрочем, Ана Страсбърг никога не е познавала Мерилин, тя се жени за режисьора и създателя на суперзвезди години след смъртта на Монро.

Пълнена пуйка а ла Мерилин

Такива са фактите, които стоят в основата на публикацията. "Виждаме една досега непозната и никога непоказвана Мерилин", се казва в предговора на издателите Стенли Бухтал и Бернърд Комент. Но това не е вярно. Книгата по-скоро потвърждава същото, което отдавна са казали Мейлър, Споти или Капоти за Монро. Само че сега го узнаваме от самата Мерилин, от нейните думи. Иначе казано, тези непредназначени за публикация писма, стихове и записки от времето между 1943 и 1962 година ни срещат с една интелигентна жена, която притежава завидно умение да изразява себе си, своята личност. И която пише за страховете и съмненията си по такъв начин, че на човек просто му се свива сърцето: "Ако направя дори само една-единствена грешка, ще ме обругаят или ще ми се изсмеят, ще ми се подиграят, ще кажат, че за нищо не ме бива."

Но същите тези писма, записки, незавършени стихове, откъслечни мисли говорят и за самодисциплина, показват колко точно Мерилин възприема и разбира околните. Колко голяма е надеждата й чрез психоанализата и приложението й в актьорското изкуство посредством "метода" на Страсбърг да намери начин да победи страха. Чрез различни техники, дишане, концентрация. Това е вълнуващо. Само че не е ново.

Едва в края на книгата се сблъскваме и с една истинска изненада. Рецепта за пълнена пуйка. Подобно на Марлене Дитрих, очевидно и Мерилин Монро е умеела да готви добре. Това не е сензационна вест, но поне се вписва в представата, която имаме за Мерилин Монро много преди публикуването на тези нейни фрагменти. Представата за една жена от плът и кръв, отчасти кралица, отчасти отритнато дете, самотна секс-богиня, която обича книгите, обича също да се разхожда с боси нозе и с ръцете си замесва тесто за пълнеж на пълнена пуйка...