Наполовина човешката небрежност и наполовина природата с неочакваните си крайности – от свръхпроливните дъждове до свръхжегите – ни въвлякоха напоследък в изпитания, които са категорична проверка за общността ни. Бедствията, както се убедихме в повечето случаи, обединяват българите, мобилизират силите им – мнозина се втурнаха доброволно да гасят пожарите на Витоша и Сакар, други събраха солидни дарения за пострадалото село Бисер. Вероятно бедствията със своята застрашителност и мащаби са в състояние да изтръгнат българина от ожесточеното му и ненавистно всекидневно битие, да извикат за живот и проявят качества, които сам не подозира у себе си и така да го приобщят към на хуманна кауза или да го вградят практически в “оптимистичната теория за българския народ” от Иван Хаджийски.

От село на село – та в кризата

Повод да я препрочета наскоро ми даде едно пътуване до Широка лъка. Върху местния храм “Успение Пресвета Богородица” има надпис, който разказва, че през 1834 година в продължение на 38 денонощия цялото село се труди, за да построи църквата си. Сега в подредения й двор стърчи скелета на старото училище, красива и в разрухата си сграда. Не мога да й се нагледам. Питам жената, която се грижи за църквата дали не е била опожарена. “Не”, отвръща ми, “ руши си се от самосебе си.” “А защо сега цялото село не се събере и не я потегне за 38 денонощия?” “Ами сега е криза”, отговаря ми тя.

Да, за кризата ми е думата – само икономическа ли е днес, или и ценностна и как засяга българската ни общност? Кога се проявява и в какво? Достатъчни ли са саможертвените индивидуални жестове, за да потвърдят “оптимистичната теория за българския народ”?  Ако се върнем в наводненото село Бисер сега, за да видим първите новопостроени с дарения къщи на най-пострадалите, ще установим наличието на зависти и ненависти, по-страшни и от водната стихия. Изпокарани за пари, подивели от алчност за сипаното в паницата на съседа им, озлобени до бяс, помитащ всяко съчувствие и здрав разум, хората дори не желаят да се съберат на помирителния курбан, организиран от местния свещеник. Брат не може да прости на брат си ключовете за новия дом, между десетилетни приятели покълва омразата, гледат се на кръв и не си говорят. Различието в сполетялото ги нещастие и по-сетне в оказаната помощ превръща българите във врагове.

Изкореними ли са душевните плевели?

Само от бедността ли покълват и се множат тия жилави душевни плевели? Или от чувството за неравенство и обида? Откъде се поражда зловидството и на кого са сърдити по-малко пострадалите: в село Бисер се обединиха и обществените, и държавните усилия, събраха се средства, оказа се конкретна и своевременна помощ, вярно подир бедата. Но нима водата не удави почти цяла Западна България през 2005? Нима градчето Цар Калоян не даде своите жертви на стихията и скъсаната язовирна стена? Ситуацията в Перник към днешна дата е къде-къде по-сложна и хаотична, и хайде да не се връщаме назад към Стражица от 1986 година…

Прозорливият присмехулец  Елин Пелин казва, че ако “в България се роди гений, то това ще е геният на завистта”. Характеропатии плюс обективни причини колкото щеш по нашите земи: нека не забравяме, че българският преход се извърши по най-вандалски и грабителски начин. Една високомерна номенклатурна прослойка, самоприпознала се по-късно като “политически елит”, подрони и без това несигурните темели на българската общност. В подривните действия по-късно взеха участие и завърналите се заедно с царя “наши деца”, образованите юпита с еничерски замах. Малцина български политици проявяваха в годините солидарност, за човещина пък да не говорим, с българските граждани. Така масовото ожесточение масово се разрастваше и помиташе по пътя си всяка морална задръжка. Жълтата преса, базирана на лъжи и клевети, многотиражно разнесе и пося семената на омерзението, а за да бъдем честни - намери и добра почва. Ако не пропуснем и висшите църковни деятели, които демонстрират развращаващо благосъстояние на фона на традиционното неверие и духовния недоимък, и картината на разпадащата се българска общност почти ще се обистри.

Автор: Мирела Иванова; Редактор: Б. Михайлова