Коментар на Константин Егерт:
Навремето бившият украински президент Леонид Кучма даде отговор на въпроса "Защо Украйна не е Русия?". След събитията от последните дни дойде време да си отговорим и на този въпрос: "Защо Русия не е Армения?".
Поколението Навални и поколението Пашинян
Въпросът не е излишен. Защото както за руснаците, така и за страничните наблюдатели е пределно ясно, че днес в Русия просто не е възможна такава опозиция, такава солидарност на гражданското общество и такава готовност за съвместни действия, както в Армения. Вярно, и на руска земя вече израсна първото постсъветско "поколение Навални", което не харесва застоя а ла Путин. Само че въпреки това никой не очаква в Русия да се надигне толкова голяма опозиционна вълна като в Армения. Най-малкото в близко време.
Русия - за разлика от Армения - е многонационална и мултирелигиозна държава. И в тази гигантска 144-милионна страна е изключително трудно да се обединят идеите за гражданска солидарност. Работата не е в това, че за жителя на Мурманск жителят на дагестанския Аул Кубачи се явява почти чужденец, а много хора в Якутск не могат да отговорят на въпроса дали повечето осетинци са мюсюлмани или православни християни. Проблемът е много по-дълбок: в очите на шофьора от Челябинск, московският студент хипар и дизайнерът от Санкт Петербург, движещ се с луксозно БМВ, също изглеждат като чужденци, въпреки че говорят на общия си руски език. Жителите на Москва и Санкт Петербург се възмущават от блокирането на услугата за съобщения "Телеграм", гражданите на Псков пък се интересуват от пограничната търговия с Латвия, а жителите на Владивосток се безпокоят от китайската експанзия в Азия. Най-общо казано: за разлика от арменците, руснаците са доста различни и живеят на много по-голяма територия.
Носталгията по имперския статут
Какво обединява съвременна Русия? Според мен, това са общият език, телевизията с нейният особен модел на масова култура и идеология, плюс носталгията по имперския статут на страната. Езикът е универсално средство за общуване, но нищо повече. Днес в Русия няма обща култура, с изключение на телевизионната. Общата култура се разпада на градска и селска, раздробява се на национални, религиозни, социални и класови съставки. Казват, че интелигенцията и "народът" живеят както и преди 1917 година - в различни светове и на различни езици. Струва ми се даже, че днес ситуацията е още по-сложна, отколкото при късните Романови.
При останалите обединяващи фактори всичко е много по-простичко: телевизията, както и другите медии, плюс голяма част от руския интернет се контролират от Кремъл - именно той е главният режисьор на безкрайната пиеса за обидената Русия, която се изправя на крака. На арменците им е абсолютно безразлично какво ще каже за тяхната страна метафоричният Барак Обама. А за руснаците това е едва ли не въпрос номер едно. Гаднярът Обама би могъл да се появи. Сега пък го сменя гаднярът Тръмп. И това може да се случи само в Русия. Имперският синдром се възпроизвежда не само в главите на онези, които помнят Съветския съюз, а и сред част от двадесетгодишните, и то не само в най-отдалечените кътчета на страната.
Идеята за отмъщение за поруганото величие на държавата е много привлекателна. Тя издига човека над унилото ежедневие, оправдава неговото безсилие пред чиновниците, силоваците и бандитите и прави обикновения гражданин съпричастен на нещо велико. За мнозинството руснаци е много по-лесно да залепят на автомобила си стикер с надпис "Ние можем да повторим", да обсъдят на скара "зверствата на бандеровците" и "тъпотията" на американците, отколкото да излязат на митинг срещу държавната система или да се обединят в борбата срещу произвола на някой кмет или губернатор.
Страшничко е да се изправиш срещу властта в Русия. А тя го знае много добре и предписва на гражданите лекарство под формата на мечти за победа над Америка, над "Гейропа" и "украинците". На този фон жителите на Волоколамск, настояващи за закриване на откритите сметища, и московчаните, които пускат книжни самолетчета в подкрепа на "Телеграм", са обречени да изглеждат в очите на болшинството като смутители на спокойствието. Ако обаче отчетем факта, че волоколамските граждани всъщност застават срещу московчаните, които изхвърлят боклуците си в техния град, ситуацията за властите става още по-лесна. Достатъчно е да намекнат на хората в провинцията, че ще решат проблемите им, ако те престанат да ги "политизират" и се присъединят към столицата. Защото от гледна точка на Кремъл, единството е възможно и желателно само ако има любов към началството и омраза към неговите врагове. Както преди, така и сега страхът и съзнателното разединяване на и без това раздробеното общество са най-ефикасните методи за управление в Русия.
А когато рухне фасадата?
И накрая още една разлика между ситуацията в Русия и събитията в Армения. Националното събрание в Ереван - за разлика от Държавната дума - беше парламент под управлението на карабахския клан. В арменския парламент обаче винаги е имало опозиция, макар и слаба. Достатъчно е да припомним, че Републиканската партия - арменският аналог на "Единна Русия" - управляваше в коалиция с две по-малки партии. Сега те отказаха поддръжката си за републиканците.
Не, аз не идеализирам ситуацията в Армения. И там, разбира се, има вождизъм, корупция и задкулисни сделки. Но това е политическият живот, а не фарс, режисиран от администрацията на президента с участието на 40-50 статисти. През всичките тези години арменското общество гледаше по телевизионните екрани реални дискусии, истинска борба на лидери и идеи. И това общество не успя да стане толкова цинично и разочаровано от демокрацията както руското. Руската "фасадна държава", в която единствените действащи лица са Кремъл и тайните служби, днес изглежда монолитна и неуязвима. Но такива режими често се провалят светкавично поради някаква дреболия. Особено, когато товарът на скритите зад кулисите проблеми, стане непосилен за системата и за подчиненото ѝ общество. В такъв случай всеобщото съгласие и илюзорното покорство могат да се превърнат в негодувание и хаос. И именно тогава единствената опора на обществото и държавността се оказват онези "смутители на спокойствието". Това е и основното, което гражданите на Русия могат да научат от събитията в Армения: колкото повече такива хора има, толкова по-добре за страната.