Коментар от Ясен Бояджиев:

Както се казва, това беше хубава седмица за българската национална сигурност. И по-специално за многострадалната „модернизация на българската армия“. Защото, както бяхме официално уведомени, всички важни фактори в държавното управление и всички парламентарни партии са се отнесли „изключително отговорно и конструктивно“ и са се обединили около „схващането, че съвременната среда за сигурност е изключително динамична". Обединили са се и около „необходимите мерки“. Това би трябвало да звучи успокоително, понеже националната сигурност ни е скъпа, нали?

Но върху оптимистичния фон на единодушие и удовлетворение пада леко притеснителната сянка на съмнението. Не е нужно човек да е специалист, нито пък да е посветен във военните тайни, за да я съзре. Достатъчно е да е следил новините и публичните изявления през последните години.

И пак планове и стратегии

Поводите за това съмнение са поне три. Първо, никой не разбра какви точно ще са „необходимите мерки“ - не защото са някаква тайна, а понеже пак предстои да се обмислят, преосмислят и измислят. За кой ли път отново ще се „осъвременява стратегията за национална сигурност“, пак всичко „ще се слага на масата“, тепърва ще се изготвя нов петгодишен план, приоритетите пак ще се приоритизират, а „реализацията на проектите за модернизация“ за пореден път ще се ускорява. За последните години всичко това е казвано толкова пъти, че едва ли някой е в състояние да ги преброи. Но резултатът е все един и същ. Дванайсет години след влизането на България в НАТО състоянието на армията ѝ е горе-долу същото като по съветско време - почти цялото ѝ въоръжение и оборудване е толкова остаряло, че плаче за смяна. И няма никаква гаранция, че този път след думите ще последват дела.

Печалният опит

От друга страна именно с делата България вече има печален опит, което е втората причина за съмнение. Преди десетина години бяха сключени сделки за нова техника за стотици милиони, които ще останат като емблематичен пример за това какво и как не бива да се прави: сбъркани (подменени) приоритети, които не съответстват на най-спешните нужди на армията, зле планирани и несъобразени с реалните възможности финансови ресурси. В резултат от това се наложи сделките да бъдат предоговаряни (една от тях още се влачи в международен арбитраж), а част от поръчките бяха отказани. Новозакупени самолети с години не летяха, понеже не бяха предвидени средства за ремонт и профилактика. Нови хеликоптери с години си стоят предимно в хангарите поради липса на пари за експлоатация и поддръжка. Но пък генерират разходи за охрана. И най-важното - по единодушното мнение на специалистите, в резултат от тези сделки армията не е придобила (почти) никакви нови бойни способности.

Няма никакви гаранции, че всичко това под някаква форма няма да се повтори и този път. Някои странни превратности и резки завои около новите „проекти за модернизация“ говорят дори за обратното. Което е третата причина за съмнение.

"Царицата на боя"

Най-яркият пример за състоянието на армията са новите/стари самолети. Както е добре известно, бойната авиация е оборудвана със стари съветски изтребители на доизживяване. Разполага с пилоти, които не могат да поддържат уменията си, понеже няма на какво да летят. Охраната на въздушното пространство постоянно виси на косъм. Освен че са стари, съветските самолети са и несъвместими с изтребителите на партньорите от НАТО - заради различните системи за комуникация и навигация те просто не се разпознават във въздуха.

За този проблем се говори от години, периодично изглежда, че решението е взето и изпълнението му ще започне всеки момент. Така беше и преди месец-два, когато в самия край на съществуването си служебното правителство класира постъпилите оферти за нов самолет и посочи победителя. Но изведнъж министър-председателят, като „офицер, завършил такова училище", се сети, че „майката или царицата на боя е пехотата“ и че, както „пише във всички военни доктрини“, „където не мине пехота, няма спечелена война". И затова самолетите трябва да отидат последни на опашката.

Сигурно е прав, той ги разбира по-добре тия работи. Пък и със сигурност сухопътните войски също имат крещяща нужда от нова техника. Странно е обаче как така в продължение на толкова много години министър-председателят беше забравил за „царицата на боя“. Когато, например, към края на първия му мандат фактически се беше стигнало до сделка за купуване на нови самолети, която беше осуетена единствено от оставката му. Или когато през миналата година в решението на правителството му за старт на модернизационните проекти, в последвалото го одобрение на парламента и в приетия накрая финансов план изведнъж „царицата на боя“ отпадна (въпреки че нейният проект бе най-напреднал) и на мястото на бронираните машини незнайно как изплуваха два нови патрулни кораба (въпреки че дотогава като основен приоритет за ВМС се сочеше модернизирането на т.нар. белгийски фрегати). Аргументи за решението не се чуха. Затова пък злите езици посочиха бъдещия строител на корабите. А днешният министър на отбраната, който тогава беше просто депутат, заяви, че проектът за корабите е лобистки и трябва да се спре. Но не спря. И днес всички са се вторачили в дилемата бронирани машини или самолети, но си мълчат за корабите.

Към цялата тази бъркотия задължително трябва да се добавят и непрекъснатите метаморфози в техническите изисквания на различните проекти, така че да съответстват на параметрите на един или друг производител.

Защо?

Можем само да предполагаме какви са причините за тези превратности и остри завои по пътя на армейската модернизация. Възможностите не са кой знае колко много. Най-често споменаваното и най-удобно обяснение е липсата на пари. Но парите никога няма да са достатъчно. Може и да е липсата на достатъчно политическа воля поради отговорността на решенията. Или просто тече тайно наддаване, при което различните конкуриращи се производители и търговци се борят за благосклонността на различни, конкуриращи се политически воли. Защото, както се казва, на всички националната сигурност ни е скъпа. А на някои им е още по-скъпа - особено отделни нейни елементи и свързаните с тях оферти.

Да не забравяме и привързаността към съветските самолети. На фона на приказките за модернизация изненадващо се оказа, че пак ще ги ремонтираме и ще им купуваме нови двигатели, за да летят още десетина години. Е, това няма да ни е толкова скъпо - ще се измерва с милиони, а не с милиарди. Както се казва: с малки суми, но редовно.