Тази седмица бяха публикувани резултатите от международното изследване PISA 2018, проведено в 79 държави сред ученици от 9 клас. То показва, че българските ученици са на последно място по функционална грамотност сред страните-членки на ЕС. Александър Детев разговаря по темата с Нели Колева от неправителствената организация „Заедно в час":

Българските ученици показаха слаби резултати по четене, математика и природни науки в рамките на изследването PISA, което обхваща 600 хиляди ученици от 79 държави. На какво се дължи това?

Не съм изненадана от резултатите. Те се дължат на няколко фактора. В изследването участват ученици, които станаха част от образователната система през 2010 година. Това беше време, в което необходимостта да се развиват умения и да се развият точно този тип компетентности, които измерва PISA, не бяха на фокус. Това бяха годините преди сравнително модерния за България нов Закон за училищното и предучилищно образование. Тези ученици малко или много са понесли върху себе си негативите на тази система, която в последните 2-3 години се опитваме да реформираме. Системата съществуваше в такава форма, че не позволяваше да се развиват точно тези компетентности, които измерва PISA, и които са релевантни за успеха в 21 век.

Друг проблем, който личи от резултатите, е отсъствието на учениците от учебните занятия. Какво демотивира българските ученици да влизат в час и какви мерки трябва да се предприемат?

Аз съм от хората, които не обвиняват учениците, че не ходят на училище. Смятам, че те не ходят на училище, защото не намират присъствието си там нито за смислено, нито за полезно. А често пъти то дори е и неприятно. Имаме тенденцията като всяка посткомунистическа страна да мислим, че учениците трябва да имат идеална дисциплина и по принуда да пребивават в класните стаи. Това време вече е отминало. Това, което трябва да се случи, е да подкрепим учителите в посока на това наистина да направят материала, който преподават, смислен и лесен за усвояване, релевантен на реалността.

За съжаление висок процент от българските учители са придобили своите знания, докато са работили с ученици, които силно се различават от поколенията в момента. Докато не се направят смислени стъпки към това да актуализираме знанията и уменията на учителите, да им дадем свободата да отговарят на нуждите на конкретните ученици, да сме подкрепящи, а не санкциониращи към тях, това няма да се промени. Децата не ходят на училище, защото просто не намират смисъл в това - нито те, нито техните родители. 

99% от учениците в България са в държавни училища, но въпреки това разликата между по-заможните ученици и тези в неравностойно положение е осезаема. Защо?

Училището просто не се справя със задължението си да премахне дефицитите и да направи така, че и най-уязвимите ученици да получат своя шанс за образование. Учителите се чувстват притиснати от това просто да преминат през някакъв учебен материал и да го преподадат, без да се отчитат индивидуалните нужди на учениците.

Учениците от по-заможни семейства могат да си позволят и частни уроци.

Разбира се. Там, където учениците могат да използват различни видове компенсаторни механизми, за които плащат техните родители, тези дефицити не са толкова ясно изразени. Това не е заслуга на образователната система, а на способността на родителите да компенсират нейните дефицити.

Има няколко неща, които се случват в България и които тази PISA няма как да отчете. Техните ефекти ще видим в рамките на следващите между шест и девет години. От една страна се случват доста занятия с учениците особено до 7 клас, които са насочени към това да се компенсират различни изоставания на учениците чрез извънкласни гъвкави форми. Нека видим какъв ще бъде резултатът от тях.

От друга страна отпадна изискването за учебни планове, които стриктно да следват една учебна програма. Сега учителите имат чисто нормативно свободата да съобразяват материала, преподаването, поредността на уроците с индивидуалното ниво и потребностите на класовете, в които преподават. Това обаче не може да се случи, ако тези учители не са подготвени да се възползват от тази свобода. На теория имаш някаква гъвкавост, но на практика, ако не си обучен как да се възползваш от нея, то тя отново не е полезна за учениците. Нарочно казвам, че има нужда от подкрепа за учителите, не от квалификация. Защото в България съществуват много механизми за формална квалификация на учителите. Но не е ясно до каква степен те изпълняват ролята си.

Българските ученици са и несигурни за бъдещето си - 34,5% нямат представа какво ще работят. Какво пречи на ранното кариерно ориентиране в България?

Преди всичко част от тези деца растат в семейства, в които няма кой знае какви модели за различна професионална ангажираност. Учениците, които живеят в бедност, нито познават много професии, нито знаят как да стигнат до тях, нито училището припознава своята роля в това да ги ориентира.

Училищата, които успяват да ориентират своите ученици, разчитат не само на учителите. Но това се случва само и единствено в ситуации, в които ние вярваме, че тези ученици заслужават да бъдат кариерно ориентирани. Една сериозна причина, поради която учениците и не ходят на училище, и не мислят за това какви биха могли да станат, е, че като общество - ние и в частност училището като институция - им изпраща сигнал, че от тях така или иначе нищо няма да стане. Трябва промяна на мисленето и на нагласата към това, че всяко дете заслужава кариерната си ориентация. Философията и мисленето, което отразява и PISA, е че някои деца толкова си могат, толкова идват на училище, и толкова работят. А има едни други, които така или иначе си учат, те ще си станат лекари, инженери и университетски преподаватели и трябва да се фокусираме върху тях. България не може да си позволи да си играе със съдбата и с бъдещето на нито едно дете, което учи тук. Тази промяна в мисленето, че ние трябва да се насочим към това да бъдем от полза за най-уязвимите ученици, предстои да се случи.