В продължение на векове Тибет е васална държава на китайския император. Когато други държави притесняват тибетското правителство, то съвсем естествено се позовава на китайската хегемония - както посочва германският синолог Роберт Хойзер:

"Когато англичаните, които през 19 в. господстват над Индия, искат да кажат нещо на Тибет, те се обръщат към Пекин. Когато например те искат да търгуват с Тибет или да изпратят някаква експедиция, тогава те не преговарят с Лхаса, а с Пекин. С други думи те смятат Тибет за част от Китай."

От 1907 нататък отношенията между двете страни биват дефинирани с понятието "сюзеренитет",

Външнополитическа доминация

на една държава върху друга формално суверенна държава. След срива на китайската империя Лхаса обявява през 1913 своята независимост. Тибетските емигранти и духовният глава Далай Лама се позовават днес преди всичко на тази декларация за независимост, докато Пекин твърди, че независим Тибет не е бил признат като такъв нито от Китай, нито от която и да било друга държава.

През 1950 войските на Мао Цзедун нахлуха в Лхаса. Окупаторите не срещнаха почти никаква съпротива и затова оставиха правителството на съвсем младия Далай Лама да управлява общо-взето необезпокоявано. Съпротива се надигна едва когато към края на 50-те години китайците започнаха

Политика на колективизация

и в Тибет. Бунтът на тибетските монаси от 1959 бе потушен, а Далай Лама избяга в чужбина. Оттогава редовно има бунтове против китайското господство, които биват също така редовно потушавани.

В международно отношение статутът на Тибет е оспорван. Берлин обаче признава Тибет за част от Китай. Но тибетци отдавна са спечелили борбата за общественото мнение в света, което до голяма степен е заслуга на така популярния Далай Лама. Впрочем това, че той се отказа междувременно от исканията за независимост и настоява само за широка автономия, не е достатъчно на китайското ръководство. Затова китайците залагат явно на времето след Далай Лама.