Междувременно свободата и демокрацията в Близкия изток отдвана не са изключение. Миналият декемврри в Ирак се проведоха демократични избори. През януари на ред бяха палестинците. А 2003-та година турците се обявиха срещу нахлуването на американски войски в Багдат и така доказаха, че са узрели за истинската парламентарна демокрация. Това са фактите три години след войната в Ирак. В Сирия обаче народът все още подвластен на една диктатура, държавата- на една партия и на надничащата зад всеки ъгъл полиция. Защо тогава иракчаните Евтисам и Емад са избягали точно в тази държава? Защо са заменили току-що извоюваната си демократична свобода срещу подтисничество и държавана опека? Въпросът, защо изборът им пада точно върху Сирия наистина има нужда от отговор, тъй като това не са отделни случаи. От началото на войната в Ирак до сега в Сирия са избягали половин милион иракчани. Мнозина от тях са християни. Ебтисам и Емад са намерили подслон в манистир в един от кварталите на столицата Дамаск. След вечерната молитва в предверието на църквата двамата се срещат с други избягали в Сирия иракчани. ”Какво ги е накарало да дойдат тук?” ”В Ирак нямаме сигурност”, казва 52-ве годишната Ебтисам. Ужасите започнали през 2004-та година, когато в Ирак горели християнски църкви. После пък стреляли срещу зет й, само защото работел за американците. На съседната улица подпалили пък магазина за алкохолни напитки, собственост на нейни приятели. В училище синовете на Ебтисам били наричани кучи-синове. Самата тя слагала на улицата винаги фередже, за да не я нападнат. ”Това беше шок за нас, защото докато управляваше Саддам беше все едно, дали си християнин или мюсюлманин”, казва Ебтисам.

В Сирия живят само десет процента християни, но пък столицата Дамаск е пълна с църкви. В стария град има всякакви християнски църкви, разположени не далеч една от друга: гръцка източно-православна, гръцка католическа, маронитска, сирийско източноправославна и арменска църква. Между тях са разпръстнати ресторанти, магазини за алкохол, фризьори. Над тази религиозна мозайка се е разпрострял от 1963-та година насам режимът на лявата партия Баат, която проповядва разделението на религията от държавата. Един доста любопитен момент: лостовете на властта са в ръцете на така наречените алевити – мюсюлманска секта със светски мироглед. Те обаче подпомагат без каквито и да е притеснения радикално-ислямската шиитска партия Хизбола в Ливан и ислямистката палестинска партия Хамас. В същото време сирийските алевити преследват мюсюлманските си братя в собствената си страна, като заповядват да бъдат изтезавани политически активни кюрди, хвърлейки ги в затворите.Срещу християните обаче сирийският режим няма нищо против, стига те да не му се противопостяавят.

Сирия изживява тежка икономическа криза. От 80-те години насам доходът на глава от населението не е нарастнал. ”Ние сме допълнителна тежест за сирийците, казва иракчанката Ебтисам и добава: ”Истниско чудо е, че ни приеха безропотно”. Само че, докога ще продължи търпението на сирийците? Колкото по-лошо става положението в родината им, толкова повече иракчани ще я напускат в посока Сирия. Иракчаните обаче получават само ограничено право на престой. В подкрепа на идващите от Ирак са комитетът за бежаните към ООН и сирийските църкви, които се ползват с авторитет и се смятат за неприкосновени. В Сирия,в която властва една диктатура няма битка между религиите, както в свободен Ирак.Дали това не се дължи на авторитарната система? Не: по-скоро – на рутината на мирното съвместно съществуване. Толерантността, казва духовник в една от християнските църкви, не е саморазбираема нито при диктатурата, нито при демокрацията. Толерантността не идва със свободата. Тя бива бавно и мъчително осъзнавана и респектът към другите е част от нея.До миналата година сирийският духовник обяснявал толерантността с примери от Християнска Европа. Откакто обаче в името на свободата в Европа се публикуват карикатури, обиждащи мюсюлманите, християнският проповедник, търси други примери, за да обясни, какво означава толерантността.