Неотдавна белградският всекидневник “Политика” публикува откъси от студия, в която сръбското икономическо развитие се анализира по региони. Според студията забележим растеж се отбелязва само в центъра на автономната област Войводина Нови Сад, в региона на Белград и в по-малка степен в Ниш. В тези градове живее наистина една трета от населението на Сърбия, но останалите две трети живеят в постепенно обезлюдяващите провинции. Развитието в тях стагнира, някъде дори е съвсем слабо. Между неудобните истини в студията е и фактът, че тъкмо Нови Сад отбелязва най-висок икономически ръст. Ако се прилагат мащабите на политическата коректност, не би трябвало да е всъщност така, защото от 2004 г. в региона управляват сръбската радикална партия и кметицата Мая Гойкович. Ако радикалните партии вземат властта, това ще означава изолация, връщане назад, безперспективност, предупреждават Европейският съюз и сръбските реформатори преди всички избори. Но след общинските избори през 2004 вторият по големина град в Сърбия опроверга това предупреждение и напук на него, продължава да расте. Структурно слабите региони в южната част на страната биха успели да догонят днешното равнище на Нови Сад едва през 2129 година, сочат проучванията.

Какво е пропуснато да се направи в Сърбия, може да ни покаже един кратък поглед към близкото минало. Политиката на министър-председателя Войслав Кощуница има три приоритета: Косово, Косово и пак Косово. И през втория си мандат министър-председателят Кощуница прави всичко, за да попречи на окончателното отделяне от Сърбия на южната провинция, в която 90% от населението са албанци. Всичко останало остава на заден план.

Ако съди по заглавните страници на белградските всекидневници, понякога човек действително добива чувството, че това е най-важната тема и друга просто няма. Но докато в Белград говорят само за главната политическа линия и в спора за Косово отделни сръбски политици изглежда си мерят силите с Буш и Путин, основни и важфни икономически въпроси остават нерешени. Цели клонове от икономиката са се превърнали в “колатерални щети” на белградското зацикляне в проблема Косово.

Как се е стигнало до там, показва друга една студия. Тя беше публикувана преди няколко месеца и е посветена на упадъка на текстилната индустрия в южно-сръбския град Лесковац. Това е всъщност интересен политически анализ на “европейската инициатива за стабилност”. Лесковац, община със 156 хиляди жители, някога е бил център на текстилната индустрия на Балканите. Но това е вече минало, вината обаче е не в “глобализацията”, както се опитват да обяснят някои от директорите на местните фабрики. Примери от региона показват, че икономическата промяна е могла да се овладее. В Македония и България, да речем, текстилният бранш е преодолял кризата от 90-те години и междувременно процъфтява. В Лесковац обаче този бранш все повече запада. През 1990 г. Сърбия изнася текстилни изделия на стойност 209 милиона долара, повечето от тях произведени в Лесковац. Износът на Македония същата година възлиза на 90 милиона, а този на България – на 280 милиона долара. През 2004 г. картината е съвсем друга: износът на сръбски текстилни изделия е по-малък, отколкото 1990 г, регионалните конкуренти Македония и България изнасят текстилни изделия на стойност съответно 540 милиона и над 1 милиард и половина долара.

Причините за това са много. През 1996 г. България се присъедини към Международната търговска организация, през 2001 г. Македония подписа споразумение за стабилизация и асоцииране в Европейския съюз. По това време в Сърбия се водеха войни или пък се предъвкваха пораженията от тях. Днес страната все още не е член на Международната търговска организация и няма споразумение за асоцииране в Европейския съюз. Упадъкът на Лесковац е последица не само от изолацията на страната при режима на Милошевич, след свалянето на режима през октомври 2000 също бяха допуснати грешки.

В Македония и България държавните предприятия бяха приватизирани и модернизирани, така че днес могат да удържат на международната конкуренция. В Лесковац не приеха предизвикателствата на новото време, днес в града има главно банкрутирали едри предприятия, чиито бивши шефове са безработни. Редица фабрики не работят. От десетте хиляди работници в текстилните предприятия днес според официалните данни едва 900 припечелват нещо, а и изплащането на заплатите им се бави често с месеци.

Световната икономика, от която Югославия се самоизключи през 90-те гоидини, отдавна вече не може да се сравнява с онази, в която Сърбия сега трябва да се интегрира. Сръбските военни авантюри струват скъпо на много сърби.