Идеята, идваща от най-високо място, българските дипломати да опразнят сградата на "Александър Жендов" № 2 и в кабинетите им да влязат съдиите, деловодителите и призовкарите от Софийския районен съд, е логичен завършек на дългия и неравен път надолу, който извървя българската дипломация през последните 20 години.

По времето на НРБ дипломацията беше нещо като семеен бизнес на номенклатурата, задачите идваха от Москва, а ДС се месеше както си иска. След 1989 година пък дипломацията се превърна в разграден двор, където нахлуха самозвани борци за демокрация, терминатори с пламнали погледи, които сричаха своите английски речи, написани на кирилица, бивши и настоящи професионалисти и парашутисти, кариеристи и туристи. След като изпълни големите стратегически цели, тоест – България влезе в ЕС и в НАТО – днес българската външна политика и дипломацията са на път да изгубят ориентация, правителствена подкрепа, че дори и покрива над главата си.

Защо това е така? Дали заради ясното съзнание, че в настоящата геополитическа конюнктура, при наличния потенциал, България може да бъде само функция, а не фактор в международната политика? Дали заради очевидната безпомощност и откровената нелепост на Борисов в компанията на неговите европейски колеги (Ех, Дейвид, Дейвид...), или защото резултатът от работата на дипломатите не се отразява директно върху електоралната подкрепа вътре в страната? Няма как да отгатнем. Фактът обаче е налице: няма друг български премиер, който да се е интересувал по-малко от външнополитическия имидж на страната, отколкото Борисов.

Примерите са много и обидно разнообразни

Нека си спомним за едно назначение с Борисовия подпис на име Румяна Желева, чието нагло самочувствие накара огромното мнозинство от сънародниците й да се срамуват, че са българи. Нека си спомним десанта на премиерската компания (плюс клакьорите и статистите) в Катар и последвалия хаос от пререкания, довели до промени в кабинета. За липса на култура, за липса на дипломатическа грамотност и за липса на професионализъм говорят и разни сумрачни кадрови предложения, според които на посланически постове ще се издигнат: младежи без нито ден трудов стаж в Министерството на външните работи, внуци и братовчеди, медицински сестри и хора, известни предимно с окултните си интереси и с уменията си да гледат на кафе. И тъй като всичко това стои забулено в някаква мъглява претенция за национални интереси, дори не съществува механизъм, по който да бъде потърсена отговорност за едно или друго решение, независимо че качествата, културата и поведението на всеки един от тези хора моделират пред стотици чужденци образа на днешния българин. Впрочем, тяхната “дипломация” обикновено се свежда до обезпечаване на транспортни и туристически услуги на депутати, членове на кабинета и техните семейства. За повече те нямат нито политическа подкрепа, нито стройни структури и законодателство.

Всъщност най-нахалната демонстрация на държавно лицемерие, на която бяхме свидетели в последно време, се случи след публикуването на мониторинговия доклад на Европейската комисия за България. Коментарите и на премиера, и на вицепремиера показаха незачитане, неуважение и пренебрежение към посочените констатации. И двамата се държаха като в историята на Кулеков за Англичанина, който пеел под дъжда, за Шведа, който се занимавал с правата на малцинствата и за Българина, който се криел зад оградата си.

Борисов харесва своя образ зад оградата. Какво мислят за него Англичанинът и Шведът не го интересува. Разбираемо е следователно, че не му трябва никаква външна политика и никаква дипломация, които биха могли да повлияят на Англичанина, на Шведа или на констатациите в доклада на Европейската комисия. За какво му е тогава на Борисов Министерството на външните работи? Представяте ли си колко по-излъскан ще е образът на премиера, ако бюджетът на външното министерство се прехвърли към вътрешното...

Автор: Е. Барух; Редактор: А. Андреев