В нашето село всички бяхме страхотни момчета. Ходехме на училище за удоволствие. Жаба в чантата, гущер в пазвата, огледалце под полата, смок в часа по литература. Писъци и кикот! След училище се биехме с фунийки. Тръби от телевизионните антени, хартия от учебниците. После си направихме прашки. Врабчета, прозорци, котки, разни даскали… Падаше голям смях! Най-добър беше Данчо. От пет метра отцепваше око на кон. Момичетата го боготворяха и все го молеха да ги разтрие ей тук и ей тук малко, че нещо не се чувствали. Ние, разбира се, му завиждахме, но и чистосърдечно му се възхищавахме. Кой му лепна прякора Прашката не помня, но дори учителите му викаха: „Прашка, ти какво мислиш?“ „Не мисля“ – отвръщаше Данчо. Смях!

Патриот: "Ще им извадя зъркелите!"

Дойдеше ли национален празник, на Данчо Прашката се възлагаше честта да носи родния трибагреник. Когато пускаха химна, още на „Горда Стара…“ от очите му потичаха сълзи, а след „…ах те нямат край“ Прашката опъваше прашката си до скъсване и крещеше „Ще им извадя зъркелите, ще ги избия всичките!“ Такъв голям патриот беше. В училище имаше голямо пано на Хан Аспарух, сочещ в бъдещето, с милионна войска след него. По случай 3 март всеобщият любимец му изчегърта меча и му нарисува с химикалка прашка в ръката. По този случай учителят по история ни обясни, че вместо с ластик, Аспаруховите войни са използвали прашки със свински черва. Затова мюсюлманите не смеели да припарят до България и ние сме си останали чиста раса. Каквато сега, например, е населението на село Розово, Казанлъшко, което прогони ония бежанци от Сирия.

Между другото, Данчо Прашката, вече голям българин, ходи на среща с тези храбри прогонители, говори им пламенно за силата на родната прашка, улучи от десет метра едно прасе в окото, изяде му сърцето, изпи пет кила розе, три пъти плака на химна и селото го носи на ръце заедно с джипа му. От мегдана до църквата. Там три попа му пяха алилуя и осветиха прашката му за нови победи. Прашката, мерейки се в четирите посоки на света, се закле да им извади зъркелите и да ги убие. Посоките. „Направи им червата на ластици!“ – изрева тълпата. „Уха!" – изрева Прашката. – "Както кан Крум е пил вино от черепа на Никифор, така и аз ще опъна червата на Изтока, Запада, Севера и Юга!“. Абе, народен човек!

"Той е България!"

Медиите веднага откриха исторически основания за несъмнената скорошна победа на Данчо Прашката над скапаните, противни посоки. „Както Тервел, воинът на Самуил, с един косъм от брадата си е пронизвал по пет противника, така и наш Данчо Прашката ще…“; „Както Добромир Победоносец с плюнка е уцелвал сънната артерия на врага, така и великият Данчо Прашката ще…“; „Както Кубрат Преславски е правил от костите на врага вилици, лъжици и друга посуда, така и гениалният Данчо Прашката ще…“ Незабравимо ще остане заглавието на официоза „БДС“: „Данчо Прашката не е Данчо Прашката, той е България“.

Долу извратените българофоби!

В разни мизерни интернет форуми се появиха подмятания на отделни платени хейтъри относно възможностите на България да извади зъркелите на гадните четири посоки, пишеха се глупости от рода „срещу нашата прашка само Изтокът и Западът ще излязат с 23 000 ядрени бойни глави“, но за нас нямаше съмнение, че това са драсканици на размекнати, либерастки мозъци, на извратени българофоби, гнусни плазмодии и мръсни циганско-еврейски хермафродити. Самият ни министър-председател излезе с изявление, че както на 7 септември 1944 г. България е била едновременно във война със Съветския съюз, Великобритания, САЩ и Германия и е победила, така и днес, под негово ръководство и като се имат предвид близките му отношения със Силвестър Сталоун и Ангела Меркел, ще извадим зъркелите на четирите нещастни посоки и ще преживеем трета национална гордост. „Победата ни е вързана в кърпа – изказа се и президентът. – Понеже през 94-та в Америка и в съседната й Калифорния хороскопите не бяха благоприятни, а станахме световни. Лично аз проявих гражданска смелост, взех един танк от бригадата в Горна баня и натиснах бибипката му точно пред Народното събрание“.

На камбанарията на „Александър Невски“ бе поставен огромен златен часовник Rolex, дар от родолюбиви българи зад граница, и на всеки кръгъл час камбаните на храма биеха като за Великден, отброявайки времето до възкръсването на България.

За часа на титаничната битка всички родолюбци се готвихме цяла седмица. Нови телевизори, знамена, Азис, ракия, Ивана, туршия, Андреа, прасенца… Ще им извади зъркелите, ще им опъне червата!… Убий ги, Прашка! Усмърти ги, Прашка! Ти си велика нация!...

Камбаните удариха за последно, цъкнахме дистанционните… Мина една реклама с Данчо Прашката: „Сръбни боб. Моят боб!“ И се започна една…

Ами… Това беше.