„Нямам време, съжалявам” - казват всички анкетирани в едно предаване на Дойчландрадио. Дори децата са в стрес: "Междучасията са твърде кратки и твърде малко. За нищо не ти стига времето.” По друг начин мисли тази жена: „От една страна е въпрос на субективно възприятие: ако мисля, че нямам време, така и ще бъде. Тъй че трябва да започнем да решаваме проблема в главата си: кое е най-важното, къде да поставим приоритетите.”

Колкото по-задъхани, толкова по-удовлетворени?

Тази анкетирана жена е права само донякъде. Социологът Хартмут Роза, който отдавна изучава проблема, категорично твърди, че ускорението на живота е реален факт. Ние наистина имаме все по-малко време, казва той, и то по три причини. Първо - нараства техническото ускорение, автомобилът е по-бърз от велосипеда, електроната поща - от обикновената. А ние произвеждаме все повече стоки и услуги за все по-малко време. Второ - повишената социална гъвкавост. Днес хората много по-често сменят работното място, житейския партньор, адреса си, вестника, който четат, навиците си. На трето място е ускорението на житейското темпо, тоест: ние се опитваме да свършим все повече неща за все по-малко време.

Съвременният човек се напряга от това ускорение, но в същото време то го и тонизира. Ускорението и гъвкавостта създават усещането, че си свободен, че си щастлив. Защото колкото повече възможности имаш, толкова повече наслади можеш да изпиташ, а оттук - и да усещаш живота си все по-богат. В светските общества обикновено се поставя знак за равенство между „богат, изпълнен живот” и „добър живот”. Ние знаем, че сме смъртни, ала се опитваме преди смъртта да вземем от живота колкото може повече. Логиката звучи така: който действа двойно по-бързо, за един живот съумява да изживее два. И не случайно хората, които вечно нямат време, обикновено се радват на престиж и са високо в йерархията. Принципът е: "Колкото по-малко време имаш, толкова по-важен си."

В един момент обаче, когато започне съвсем да изнемогва от темпото, човек си казва: „Край, зарязвам работата за няколко дни, просто ще почивам.” И си мисли, че най-после ще може да отдели време за любимите неща: за семейството и децата, за хобитата и приятелите, за малко спорт, за ресторант и дискотека. Много често обаче така претъпква с тези любими дейности свободното си време, че и то започва да му изглежда разграфено и по-задъхано от професионалния му делник. До същата констатация стига и д-р Фриц Рехайс:

Открийте свои "Светая светих"

„Трябва да се снижи темпото в общуването на човека със самия него, с околните и с природата. Тъкмо на тези три равнища ускорението е най-опасно, а хората се претоварват отвъд границата на възможностите си, както психически, така и физически. При това не само на работното си място, но и в свободното си време - макар и да не го забелязват.”

Професор Хартмут Роза дава две рецепти за справяне със стреса. Първо - „монашеството”. Тоест, да се затвориш за известно време някъде, където нямаш телефон, интернет, телевизор, връзка със света и можеш да се отпуснеш и самовглъбиш. И второ - да имаш свои „Светая светих”, дейности и места, където ускорението не може да проникне. Например - редовните репетиции с любителския джазов оркестър, тичането в парка, играта с децата вечер. И най-вече, запомнете, че стресът и ускорението не са лично ваш, а всеобщ проблем в модерните общества. И че вие сте само брънка в двигателя на ускорението.