Европейският съюз трябва да върви към федерализация. Препоръката е на евромисарката Вивиан Рединг, която наскоро пак каза, че е най-добре страните от еврозоната да се обединят в обща държава. В навечерието на евроизборите такива призиви отправят и други политици, а аргументите им звучат убедително: ако иска да запази мястото си сред "големите" в света, Европа няма друг шанс освен обща държавност.

Във времената на глобализация, когато благодарение на огромните си пазари държави като Китай и Индия придобиват и все по-голяма политическа тежест, европейците могат да останат конкурентоспособни единствено ако са максимално обединени. Освен това Европа има нужда от собствена отбранителна политика, от нови структури, които гарантират вътрешната и външната ѝ сигурност, за да може да се освободи от зависимостта си спрямо САЩ и НАТО. И още нещо много важно: в рамките на една федерална държава преразпределението в полза на по-бедните региони става много по-лесно. А примерът на Федерална република Германия доказва, че такова преразпределение може да функционира, стига гражданите да са солидарни помежду си. Но дали пък противопоставянето "национални държави - федерална държава" не е подвеждащо? Ето още едно интересно мнение от тези дни - на Бьорн Финке във "Франкфуртер алгемайне цайтунг".

Мнозина се боят, че в Европа настъпват мрачни времена. Говори се за балканизация, за връщане към Средновековието на дребните държавици. Критиците се страхуват най-вече от опитите на няколко региона в държави-членки на ЕС да получат независимост. През септември шотландците ще гласуват дали остават в Обединеното кралство. Ако сепаратистите постигнат успех, това навярно ще окуражи техните съмишленици в Испания и в Белгия. Защото баските и каталунците в Испания и фламандците в Белгия също искат независимост.

Правителствата в Лондон, Мадрид и Брюксел сигурно с основание се притесняват, че територията, населението и икономическата им мощ в скоро време може да се свият. Но дали тези притеснения наистина означават, че сепаратизмът и дребнодържавието са опасност за бъдещето на Европа? А може би, тъкмо напротив, тези тенденции дори са полезни? Всъщност важни са единствено интересите на пряко засегнатите - гражданите на тези региони. Коя държавна конструкция допринася повече за благосъстоянието и сигурността, коя е по-близо да желанията и тревогите на хората - една новооснована министрана или досегашната голяма държава?

Днес всичко е по-лесно

Преди 40 години Европа еднозначно отговори на този въпрос в полза на териториалното обединение. Държавите с повече население имаха очевидни предимства. Вярно, че тогава Европейската общност вече беше възникнала, но общият вътрешен пазар не функционираше толкова добре, колкото днес - търговията между държавите в ЕО бе доста по-трудна, отколкото вътре в границите на националните държави. Т.е. държавите с по-голямо население предлагаха доста по-привлекателни условия за предприемачите, защото разполагаха с по-голям вътрешен пазар. Днес държавните граници вътре в ЕС вече нямат никакво значение за фирмите, които без проблеми въртят бизнес в няколко страни едновременно, а когато тези страни членуват в еврозоната, отпадат и валутните трудности. И за гражданите границите не играят особена роля: да пътуваш, да работиш или да следваш в друга страна от ЕС днес е много по-лесно, отколкото навремето.

Тези факти са много удобни за сепаратистите. Желаните от тях нови държави имат реални шансове да останат в ЕС и дори в еврозоната, а това елиминира опасенията от икономически срив. Освен това малките държави в Европа вече не се боят, че големите им съседи могат да ги глътнат. В продължение на хилядолетия тъкмо големите държави можеха да гарантират на гражданите си повече сигурност и стабилност, да ги предпазват успешно от външни интервенции. Големите държави поддържаха големи армии и винаги се налагаха над малките си съседи. Днес за война между държави от ЕС не може да става и дума - главно благодарение на тясното сътрудничество в Брюксел. А НАТО осигурява надеждна защита срещу всички останали потенциални опасности.

Нищо страшно няма

С други думи, вътре в ЕС недостатъците на дребнодържавието вече почти не важат. Но пък се виждат някои техни предимства: в малките държави правителството обикновено е по-близо до нуждите на хората и по принцип може да реагира по-бързо на техните желания. Тъкмо този факт работи в полза на движенията за независимост. Много граждани на регионите, стремящи се към суверенитет, смятат, че централната държава не защитава достатъчно добре техните интереси. Те искат друга политика и държат на своята културна идентичност. Разбира се, доста често става дума просто за пари - мнозина не желаят техните данъци да се преразпределят от правителството в полза на по-бедните региони в границите на голямата държава. Звучи цинично, но нека не забравяме, че солидарността е силна единствено там, където хората имат усещането за общност.

Един рухнал брак обикновено не може да се възкреси, така че разводът е най-доброто решение. Същото важи и за държавите. Макар разводът все пак да не е единственото решение - още по-добро лекарство предлага федерализмът: регионите получават собствени парламенти и правителства и взимат повечето важни решения в свои ръце. Централното правителство запазва само няколко компетенции, например отбраната и външната политика. Вярно, че шотландците, каталунците и фламандците вече имат собствени парламенти, но правата им все още са доста по-ограничени в сравнение с тези на отделните щати в САЩ, например. Ако Великобритания, Испания и Белгия все пак искат да запазят тези региони в границите на държавата, те трябва да има дадат още повече автономност. В противен случай - и ако мнозинствата наистина държат на независимост - нека я получат. Дребнодържавието днес не е страшно за страните в ЕС, пише Бьорн Финке във "Франкфуртер алгемайне цайтунг".