Защо получаващият помощи и дарения често се обижда и става агресивен? ЕС спасява Кипър от фалит, а хората там протестират.

Щурец и мравка

В контескта на ЕС това е направо шокиращо. Еврозоната, персонализирана в образа на най-ангажираната финансово държава, Германия, спасява икономиката на безгрижна и безотговорна страна като Кипър в жанра „щурец и мравка”. Какво следва? Наместо благодарност, по улиците се размахват плакати с Меркел в нацистка униформа и пречупен кръст, направен от европейските звезди.

Ако това се случваше за първи път можехме да го отдадем на някакъв странен, офшорен манталитет в тази бивша британска колония. Но съвсем същото се случи и в Гърция, току-под носа ни. И Испания, и Португалия. Хитлерови мустачки за евро-деятелите, призиви за бунт и освобождение, вайкане за обиденото национално достойнство. Аз поне не забелязах скандиране от типа „оставете ни да фалираме и загинем”. Напротив, нагласата в закъсалата част на Европа, озовала се в ролята на просител, беше, че някой е длъжен да им помага, без да поставя условия. Представете си просяк на улицата, който, наместо да подлага смирено ръка и да показва жално недъгавите части на тялото си, ви хване за ревера и каже „давай парите, ти си виновен, че съм беден”. Това вече не би било просия, а обир, нали?

Не сме щедри, защото...

Нека го кажа по друг начин: актът на даване поставя щедрия човек по-високо от взимащия, задължава го, изисква благодарност и зависимост. Ето защо - извън конкретните условия, поставяни от еврогрупата на страните-просителки, в които човекът от улицата едва ли изобщо вниква – даровете на силния неизменно събуждат смесени чувства.

Двусмислията около "висящите кафета", и по-общо призивите към благотворителност в България, също раждат сложни реакции. Никой не се противопоставя на начинанието, разбира се, но веднага почваме да разсъждаваме - аджеба, за какво му е на гладуващия кафе, не е ли по-добре хляб? И като обяснят, че тази форма на благотворителност, дошла впрочем от Италия /където кафето е един вид човешко право!/, може да включва и хляба, почваме да се съмняваме дали пък магазинът няма да ни метне и да прибере парите ни. И дали цялата работа не е измислена от собственици на търговски обекти, които искат да увеличат оборота си във време на криза.

Зад тази неловкост отново стои същата амбивалентност: нежеланието на обществото да приеме символичния израз на неравенството, което дарът въвежда. Т.е. не сме особено щедри не защото сме стиснати, а защото сме егалитарни.

Представете си как изглежда благотворителността в древния свят – императорът хвърля от каляската си монети и простолюдието се рови в праха с радостни възгласи. Не случайно християнството осъжда подобен акт на човешка гордост, предписвайки ни когато даваме, да го правим скришом, без да търсим слава от това - лявата ръка да не знае какво прави дясната. Висящите кафета са стъпка в тази посока: подаряваме нещо на човек, който няма да е задължен да ни благодари, да ни се кланя, да ни целува ръка - той няма дори да научи кои сме. Модерната социална държава довежда този принцип още по-далеч: актовете на солидарност се извършват съвършено анонимно, през данъчното преразпределение.

И тук ще видим, че тънките културни нюанси, които опитвам да очертая, имат реално политическо изражение. Десните искат социалния ангажимент да се върне в режим на благотворителност, където добрият богаташ свободно да решава да помогне на една или друга кауза по свое усмотрение /в България често решават да дават за фолк-певици и футбол, но нещата се развиват/. Левите смятат, че щедростта трябва да се практикува организирано и анонимно от държавното преразпределение /в България то често е бюрократично и безумно, но и тук нещата се развиват/. В единия случай се дава морален израз на социалните различия, в другия солидарността става въпрос на право, което не зависи от индивидуалния каприз.

Щедростта е политика

По-трудно е да пренесем това разсъждение върху Европа, но някаква аналогия, струва ми се, има. Едните искат помощта да бъде инструмент за упражняване на власт върху народи и правителства. За другите трябва да се установи механизъм на преразпределение, който осигурява помощ при определени условия, тъй както днес става вътре в националните територии - когато, примерно, село Бисер бъде залято от наводнение. В първия случай политици като Бойко Борисов се тупат в гърдите „аз ви дадох” и очакват благодарност. Във втория действат някакви анонимни структури, които не рядко се оказват безконтролни и неефикасни, както беше при управлението на бедствията от Емел Етем.

Просто щедростта не е от царството на ангелите: трябва да я мислим като арена на социални битки, на непрекъснато политическо предоговаряне.

Автор: Ивайло Дичев; Редактор: Александър Андреев

/Ивайло Дичев е автор на „Дарът в епохата на неговата техническа възпроизводимост”, София 1999/