Коментар от Полина Паунова:

Важно било да се запази стабилността. Избори щели да доведат до сътресения. Можело дори да провалят председателството на България на ЕС, което трябва да започне в началото на 2018 година. Пък и реформите не били осъществени докрай, а програмата на правителството в оставка била добра. И затова трябвало да продължи да се изпълнява. Това са само част от обясненията покрай вероятността за съставяне на нов кабинет в рамките на този парламент. Аргументи, които звучат по-скоро нелепо и като фонов шум в контекста на основното. А то е, че евентуално ново правителство, без провеждане на избори, ще засили ролята на Патриотите, които с приобщения към тях Волен Сидеров вече се наричат „Обединени патриоти”.

Всъщност няма никакво значение дали едно подобно управление би се случило с мандат на самите националисти или на Реформаторския блок. Защото в публичното пространство вече се лансира изказване на Сидеров, в което той смирено твърди, че не желае да бъде министър. А самото допускане, че лидерът на „Атака” може официално да влезе в изпълнителната власт, не просто взривява нормалността (за стабилността да не говорим), а направо разбива устоите на държавността.

Но да се върнем към цитираните в началото доводи в полза на нов кабинет без избори - тоест, с наличните в парламента партии.

Стабилност по български

В България стабилност няма и не е имало. Обективно погледнато, правителството на Борисов управлява в условия на нестабилност. Защото няма парламентарно мнозинство. Факт, който удобно се премълчава от всички участници във властта, тъй като ако признаят тази си немощ, трябва да разяснят докрай кога и по какви поводи ползват и „Атака”, и ДПС, и БДЦ. Последните примери са съвсем пресни - Законът за държавния бюджет.

Единственото, което обединява всички парламентарно представени партии, е нежеланието за нови избори. Именно това е „стабилността“, която споява настоящия парламент. Да, в едно следващо Народно събрание разпределението на силите би било навярно сходно, но новите реалности биха наложили нови договорки и напълно ново преразпределяне. Тоест, старото „парцелиране“ трябва да бъде предоговорено, а в момента никой няма интерес от подобно развитие.

ГЕРБ претърпяха първата си изборна загуба, което неминуемо отнема от силата на Борисов. БСП не спечелиха президентските избори, въпреки легендата, която сътвориха около Румен Радев. ДПС е с очевидно спадащо влияние. Реформаторският блок нито направи реформи, нито вече е блок. А БДЦ и АБВ навярно няма да влязат в следващ парламент. Единствените партии, чието влияние нараства, са НФСБ, ВМРО и „Атака”, които сега сформират новата националистическа коалиция „Обединени патриоти“. Само че и при тях не е много сигурно, че ще повторят на парламентарен вот успеха си от президентските избори. А изгрява и нов играч - спорният варненски бизнесмен Веселин Марешки, който очевидно ще заеме онази неизменна ниша в парламента, която играе ролята на банка за гласове при всяко правителство.

Поради всичко изброено дотук изборите наистина означават нестабилност. Но не за държавата, а за партиите. Впрочем, тази теза бе изобретена и впоследствие поддържана от мнозинството на БСП и ДПС (подкрепяно отново от златния националистически палец на Сидеров) в предходния парламент. И очевидно е добре усвоен маниер за максимално дълго оставане във властта.

Ако вярваме на „окончателното“ решение на ГЕРБ, което при Борисов винаги е предпоследно, партията му няма да подкрепи нов кабинет в рамките на този парламент. Подобно решение обаче не е нищо повече от стратегия за политическо оцеляване - премиерът в оставка добре знае, че популярността му ще претърпи сериозен срив, ако неговата партия подкрепи правителство с мандат на националистите. Трагикомично ще приключи и сравнително приличният мандат на Росен Плевнелиев, ако се опита да конструира правителство през мандат на Патриоти или Реформатори. Тъй като един такъв кабинет (който и да бъде посочен за мандатоносител) ще компрометира както партиите, така и президентската институция.

Още от същото, за да не стане по-лошо

И още нещо: съставянето на нов кабинет, без провеждане на нови избори, няма да означава „още от същото“, както предположиха някои коментатори. Ще бъде още по-лошо. Защото в настоящата ситуация официалното влизане на националисти във властта би се равнявало на опит за установяване на фашизъм. При това с подкрепата на системните партии.

На фона на случващото се през последните дни бихме могли да предположим, че всички тези привидно хаотични движения имат за цел да запазят политическата доминация на ГЕРБ. Подобен план може да бъде реализиран само по един начин - избори. А подгряващата ги кампания минава през два варианта: или „плашене“ на обществото, че е възможно да управляват националисти („вижте какво ви чака, ако ме няма"), или пък конструиране на тотално шизофренично правителство, което да послужи като показателен пример за хаоса, който очаква държавата без твърдата ръка на Борисов.

И двата варианта могат да бъдат изтълкувани като потвърждение на подозрението, че в името на властта Борисов очевидно е готов да взриви държавата. Подобни ходове, разбира се, се представят като търсене на стабилност. А такава не просто отдавна липса - тя е заменена с взрив на институционалните устои, които и бездруго са на глинени крака. Така че заплахата „вижте, идва по-лошо“ цели едно: избирателят да поиска „още от същото“.