Коментар на Еми Барух:

Някой на някого е платил... И то за нещо, което не може да бъде пипнато, нито остойностено - маршрутите на хората от протеста, които от седмици насам настъпателно и заразително се явяват на уреченото място и в уречения час, за да преживеят заедно споделената емоция на своя закъснял политически марш. В него участват три поколения граждани. Кой на кого е платил, дали е платил и по колко - всичко това са догадки в мъглявината на слуховете, анонимна клевета, която дъвчат от скука тук и там, за да придадат “достоверност” или “цвят” на преразказите за актуалните политически събития.

Протестът и провокаторите

Такава манипулативна, тенденциозно изкривена и его-центрирана фраза произнесе Мартин Захариев - его-фиксираният бивш издател на някогашното култово списание “Егоист” (и на друга лайф-стайл книжнина от категорията на “Плейбой”). Този народен представител от така наречената гражданска квота бе уличен в политическо хамелеонство веднага след като се появи в листите на БСП. Но не за неговата парабола от Бойко Борисов до Сергей Станишев ми е думата. А за онова псевдоприсъствие на псевдомодерни, псевдоалтернативни “копи-пейст” продукти, с които се свързва професионалната му кариера, за тенденциите, наложени от тях, които успешно замазваха дневния ред на обществото и възпитаваха една добре описана от Владислав Тодоров порода на “гримирани подражания”, индивиди, които “парадират с вторични културни белези”; “размазани копия на чужди представи, на чужди поведения”; за онази подмяна на социалната рефлексия с огледална съзерцателност, която пост-социалистическият лайф-стайл предложи на отегчените от цикличността на политическите сезони “нови млади”.

Когато чух манипулативното твърдение на Захариев за платените лица от протестите, които “вече са изкарали достатъчно пари, за да отидат на море”, очаквах поне някои от “многото негови приятели” да реагират мигновено. Нищо такова не се случи. Очевидно тези добре известни личности (които се движат в осветените пространства на медийния комфорт и кипят в суетния пиар на една парадираща конюнктура) присъстват на жълтите павета първо защото предчувстват промяната и второ заради “тренда и лайф-стайла”, а не заради моралната погнуса, която обединява пъстрото множество на протестиращите.

Отсъстващите

В това пъстро множество се забелязват различни отсъствия, като особено ярко е именно отсъствието на онези някогашни “нови млади”, псевдобунтарите от ранните години на прехода, чиито различни разкази биха могли да съставят колажа на нашето съвремие, да създадат цялостна картина на всичко онова, което днес за краткост наричаме провал на прехода. Само че тези разкази ги няма. Авторите избраха или да мълчат, или да емигрират в една естетизирана отстраненост между колективното вчера и индивидуалното утре, безразлични към политиката, етиката, бита и морала. А издателят избра фалша и депутатския маскарад.

В интерес на истината “Егоист” беше нещо като притегателен център на тренд-провокатори, някои от които успяваха да преработят случващото се през собствената си чувствителност, но то оставаше капсулирано в едно “Аз”, изолирано от бита наоколо.

Беше култово списание. С бляскави текстове. Събра най-талантливите писачи, които се отнесоха иронично и отстранено към търкалящите се в анонимна летаргия поколения, включително това на родителите. Не ги осъди. Родителите бяха живели покорно, бяха работили прилежно и бяха отгледали успешни синове и дъщери. Отнесе се към тях с нещо средно между пренебрежение и презрение. Все едно, че ги няма. Все едно не съществуват.

Азбука на протестната култура

Днес родителите и децата се срещат може би за първи път на политическата улица. За първи път обсъждат заедно в забавен каданс всичките пропуснати години на прехода. Може би за първи път говорят и мълчат без преводач. Всяка вечер се явяват на уреченото място и в уречения час, за да преживеят заедно споделената емоция на своя закъснял политически марш. Заедно е важна дума - отсъстващо от десетилетия състояние на общност. Може би заедно ще успеят да попълнят липсващите страници на националната памет. И да сглобят мозайката на миналото. Днес те създават упорито азбуката на протестната култура в съвременна България. Пишат я безплатно.

А какво говори за тях един някогашен издател на едно несъществуващо вече списание, е за повечето подробност без значение.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел